ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мадам Бовари, Автор - Флобер Гюстав, , Жанр - Классическая проза, Проза. Читать бесплатно и без дополнительных условий, книга полностью. Мадам Бовари Флобер Гюстав Мадам Бовари, Автор - Флобер Гюстав, , Жанр - Классическая проза, Проза. Читать бесплатно и без дополнительных условий, книга полностью. Част първа I Бяхме в занималнята, когато влезе директорът, а след него един нов, облечен по градски, и училищният прислужник, който носеше висок чин. Ония, които спяха, се събудиха и всички станаха, като че бяха изненадани сред работата си. Директорът ни направи знак да седнем, после се обърна към възпитателя. — Господин Роже — каза той полугласно, — водя ви тоя нов ученик. Той постъпва в пети клас. Ако работата и поведението му са задоволителни, ще мине в отдела на големите , което отговаря и на възрастта му. Останал в ъгъла зад вратата, така че едва се виждаше, новият беше селско момче, около петнадесетгодишно и на ръст по-високо от всички ни. Косата му бе подрязана по права линия над челото като на селски псалт, изглеждаше смислен и много смутен. Макар да не бе широкоплещ, дрешката му от зелено сукно с черни копчета като че го стягаше под мишниците, а през отвора на ръкавите се виждаха червени ръце, свикнали да бъдат на открито. Краката му, в сини чорапи, се подаваха от жълтеникави панталони, които бяха силно изопнати от презрамките. Обут беше с яки обуща, нелъснати, подковани с гвоздеи. Почнаха да разказват уроците. Той цял се превърна в слух, съсредоточен, като че се намираше

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тоя път вече нямаше съмнение! Той ги прочете жадно, до последното, рови из всички ъгли, из всички мебели, всички чекмеджета, по стените, ридаещ, виещ, извън себе си, полудял. Намери една кутия, строши я с крак. Портретът на Родолф го плесна в лицето посред разбърканите любовни писма.

Учудиха се на неговото отчаяние. Той вече не излизаше, не приемаше никого, отказваше дори да посещава болните си. Тогаз решиха, че

той се затваря, за да пие

.

Ала понякога някой любопитен надничаше над живия градински плет и със смайване виждаше тоя човек с дълга брада, облечен в нечисти дрехи, подивял, който плачеше гласно, като се разхождаше.

Привечер през лятото той вземаше момиченцето си и го водеше на гробището. Връщаха се късно вечерта, когато нищо вече не светеше на площада освен таванското прозорче на Бине.

Но насладата от мъката му не беше пълна, защото около него нямаше никой да я споделя; и той ходеше при стрина Льофрансоа, за да може да приказва за

нея

. Ала стопанката на странноприемницата го слушаше само с едно ухо, защото и тя като него си имаше скърби, понеже г. Льорьо беше най-сетне открил „Любимките на търговията“ и Ивер, прославен с поръчките, които изпълняваше, искаше повишение на заплатата и заплашваше, че ще се услови „при конкурента“.

Един ден, когато Шарл бе отишъл на пазара в Аргьой, за да продаде последния източник —

коня си, той срещна Родолф.

Щом се видяха, и двамата побледняха. Родолф, който бе изпратил само картичката си, избъбри отначало някакво извинение, после се одързости и дори прояви самоувереност (беше много горещо, това бе през август), като го покани да изпият бутилка бира в кръчмата.

Облакътен срещу него, той дъвчеше пурата си, като приказваше, а Шарл се губеше в размисли пред това лице, което тя бе обичала. Струваше му се, че вижда, отново нещо от нея. То бе смайващо. Искаше му се той да е тоя мъж.

Другият приказваше за земеделие, за добитък, за торове, като запълваше с обикновени фрази всички, паузи, в които можеше да се вмъкне някое загатване. Шарл не го слушаше; Родолф забеляза това и дебнеше по неподвижното му лице минаващата върволица от спомени. Постепенно той започна да се зачервява, ноздрите му бързо мърдаха, устните потрепваха; за миг, изпълнен с мрачна ярост, Шарл втренчи очи в Родолф, който, като че уплашен, спря да говори. Ала скоро същата тъжна умора се появи пак по лицето на Шарл.

— Не ви се сърдя — каза той.

Родолф остана безмълвен. А обхванал с две ръце главата си, Шарл продължи с угаснал глас и с примирения тон на безпределната мъка:

— Не, не ви се сърдя вече!

Той дори добави една гръмка дума, единствената, която някога бе произнасял:

— Виновна е съдбата!

Родолф, който бе направлявал тая съдба, намери, че за човек в неговото положение той е много добродушен, дори смешен и малко долен.