После продължи с тон на човек, който си измива ръцете от цялата работа: — Приятелчето ти сигурно има здраво въже в багажника, нали?
Така си и беше, но ми стана неприятно, че се е досетил. Въздъхнах… Не исках да имам нищо общо със старата таратайка, която Арни беше купил, но предчувствах как лека-полека тя ще навлезе в живота ми.
Арни беше забравил за нас. Прекрачи прага на гаража и влезе в колата. Късното следобедно слънце осветяваше помещението; вдигна се облаче прах, когато Арни седна вътре и автоматично изтупа панталона си. За миг приятелят ми остана седнал зад волана, обхванал го леко с ръце и отново усетих тревога. Колата като че ли го „всмука“. Казах си, че трябва да престана да си въобразявам и да се държа като някоя тъпа седмокласничка.
Арни леко се приведе напред и завъртя ключа. Когато дочух звука на мотора, хвърлих гневен, обвинителен поглед към Льобей, но той пак се взираше в небето, сякаш се мъчеше да разбере дали ще вали.
Нямаше да тръгне; просто нямаше начин. Моят дастър беше в доста добра форма, но преди него имах една след друга две брички (постегнати брички, никоя от тях не беше зле колкото Кристин); и много добре познавах този звук в студените зимни утрини, това бавно, уморено тракане, което показва, че акумулаторът е изтощен.
Рърр-рърр-рърр… рърр… рърр… … … рърр…
— Хич не се мъчи, Арни — казах. — Няма да запали.
Той даже не вдигна глава. Изключи двигателя, после пак завъртя ключа. Моторът заработи бавно и мъчително.
Пристъпих към стареца и му се сопнах:
— Не можа ли да я оставиш да поработи, докато се зареди акумулаторът?
Льобей извърна към мен жълтеникавите си, гуреливи очи и пак безмълвно се загледа в небето.
— А може би изобщо не си я запалил. Сигурно си повикал някои приятелчета да ти помогнат да я избутате в гаража. Ако старо говно като теб въобще има приятели.
Льобей високомерно ме изгледа и заяви:
— Синко, не се пиши всезнайко. Още не ти е изсъхнало млякото около устата. Когато издрапаш през две войни като мене…
— Върви по дяволите с твоите две войни! — възкликнах яростно и тръгнах към гаража, където Арни още се мъчеше да запали колата. Със същия успех можеше да се опитва и да изпие със сламка Атлантика или да отлети с балон на Марс.
Рърр… … … рърр… … … рърр.
Скоро старият, корозирал акумулатор щеше да се изчерпи напълно и в гаража да се разнесе гадният звук, който обикновено чувате, когато пътувате сам по облян от дъжда черен път или по безлюдна магистрала — глухото изпукване на соленоида, последвано от ужасяващ звук, подобен на предсмъртно хъркане.
Отворих вратата и се обърнах към Арни:
— Май ще трябва да донеса въжето.
Той ме погледна и промълви:
— Сигурен съм, че ще запали заради мен.
Устните ми се разтегнаха в широка, неубедителна усмивка.
— Добре де, ще го донеса за всеки случай.






