ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Бошан напрегнато наблюдаваше изпод черните си вежди двамата непознати, които бяха нахлули в килията му — с мълчаливото търпение на котка пред миша дупка.

Великанската сянка на Питни се приближи, угриженост легна на широкото му лице.

— Шана, знаете ли какво вършите?

— Напълно. — Тясната й ръка посочи вратата. — Изпратете мистър Хикс навън.

Дебелият надзирател кисело изрази протест.

— Ако допусна това, този гад ще ви извие врата…! — И кой щеше да му заплати, ако на жената й се случеше нещо! Той я умоляваше: — Милейди, аз не бих се осмелил!

— Моят врат е поставен на карта, а не вашият, мистър Хикс! — прекъсна го тя строго и, сякаш можеше да чете мисли, добави: — За вашата услуга ще ви бъде заплатено при всички случаи.

Дебелите бузи на Хикс се оцветиха в аленочервено, а устните му трепереха, когато изпусна вонящия си дъх. Той хвърли един подозрителен поглед към задържания, след това закрепи фенера на стената и запали в него още една свещ, която намери на масата на Рурк.

— Не го познавате, милейди! — предупреждаваше я той отчаяно. — Поне стойте на разстояние. И веднага викайте за помощ, ако направи някое погрешно движение. — Той се опита да прозре с поглед затворника. — Горко ти, проклето псе, ако посмееш, ще се погрижа да се люшнеш, преди да е изгряло слънцето.

С кисело гъргорене Хикс се оттегли. Питни стоеше като закован. Нерешителност бе издълбала дълбоки бръчки по лицето му.

— Питни! Моля — каза Шана, тъй като той все още не правеше никакво движение, за да се отдалечи, тя умоляващо посочи вратата на килията. — Не се страхувайте за мен. Какво толкова може да ми се случи?

Читать дальше

Великанът най-сетне проговори, но само на Рурк.

— Ако искаш да преживееш този час — прогърмя гласът му, — внимавай да не й се случи нищичко, защото иначе ще съжаляваш, че не са те обесили още вчера! Тържествено ти го обещавам!

Рурк прецени с поглед внушителната фигура. Той кимна не без уважение. Питни се обърна и се отдалечи, все още в мрачно настроение. Той затвори зад себе си вратата, но веднага отвори шпионката отвън. От килията се виждаше широкият му гръб, когато застана пред входа на килията, предпазвайки ги и от нежелани подслушвачи.

Затворникът не се бе помръднал от мястото си.

Шана премери с бавни стъпки килията и зае място на недосегаемо от Рурк разстояние. Тя свали качулката си и го погледна. После свали и воала и го остави на масата до себе си.

Завладян от тази гледка, Рурк Бошан не можеше да изрече ни дума, ни да въздъхне, нито да поеме дъх. На него, на който сега за пръв път истински му се разкриха лишенията, наложени му от дългото безбрачие, тя му се стори така красива, че коленете му се разтрепериха.