ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Той гледаше светлата, меднозлатиста коса, която падаше, разпръсквайки необуздани къдри по раменете и гърба й — великолепна, буйна коса, златисти, бляскави кичури. Рурк се пребори с изкушението да прокара ръце през тази копринена джунгла, по нежните скули, по които цъфтеше нейната младост. Той гледаше чертите на лика, й, правия и фино изваян нос — изображение на съвършенството. Видя изписаните нежно кафяви вежди над очите й, които искряха светли и морскозелени под пищните ресни на гарвановочерните мигли. Тези очи отвърнаха на погледа му открито, но бяха бездънни като най-дълбоката вода, в която някога се бе взирал. Той видя меките розови устни, прелестно закръглени, които го измъчваха с неясна усмивка. Млечната кожа на Шана леко порозовя под неговия поглед. С желязна воля Рурк се овладя и потъна в още по-дълбоко мълчание.

Шана промърмори боязливо:

— Толкова ли съм грозна, сър, че не можете да намерите думи?

Рурк наложи на гласа си известно спокойствие, което в действителност не откриваше в сетивата си.

— Вашата красота, милейди, ме заслепява. Страхувам се, че ще трябва да ме заведат за ръка до бесилото. След горестта на моя затворнически живот душата ми с мъка приема такъв блясък. Да предположа ли, че ще науча името ви, или то ще остане част от вашата тайна?

Шана сметна, че е постигнала целта си, и си запази останалите оръжия от арсенала за по-късно. Подобни признания тя бе слушала с хиляди дори с почти същите думи, и това, че и този мизерник изрече съвсем същите изтъркани фрази, нарани гордостта й, но тя трябваше да продължи да играе играта си. И така тя тръсна глава — а с това прелъстително и къдравата си грива — и се засмя с добре премерена нерешителност.

— Не, сър, ще ви кажа името си, но трябва да се уверя във вашата дискретност, защото името ми представлява и същинския товар на моята мъка. Аз съм Шана Трейхърн, дъщеря на Орлан Трейхърн.

Тя спря, за да изчака реакцията на думите си.

Рурк едва съумя да овладее почудата си. „Лорд“ Трейхърн бе добре известен във всички среди, а сред младите господа името на Шана често бе предмет на бурни дискусии, макар и да не я бяха виждали лично. За всички Шана бе снежната царица, недосегаемата награда, сърдечната болка на мечтателите и главоболието на контетата. Накратко, за всички тя бе мечтата, която никому не се бе сбъднала.

Рурк повдигна вежди.

Шана продължи със задоволство.

— Затова, скъпи ми Рурк, бих желала — започна тя със снизходителна фамилиарност — да науча вашето име.

— Моето име? — произнесе той скептично. — Рурк Бошан? Искате името на един осъден на смърт, когато вашето собствено ви отваря всички врати? Никога не бих повярвал!

Тя пристъпи плътно до него, за да придаде повече тежест на думите си.