ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Орлан я бе погребал — и се бе заклел на гроба й, че ще извоюва за себе си и за своите близки по-добър живот.

Със сивия дъб и баща му, който виси на примката, неизменно пред очи, младият мъж бе работил здраво, неотклонно, стараейки се да се прояви като безупречно честен. Езикът му бе обигран, а мисълта му така подвижна, че той бързо схвана играта с пари и власт, лихви, инвестиции и най-вече с добре преценения риск, който носи максималната печалба. В началото бе трябвало да вземе на заем пари за начинанията си, но скоро вече бе завъртял собствени средства и тогава другите взимаха на заем от него. Той бе талантлив и с каквото и да се заемеше, сандъците му се пълнеха ли пълнеха. Започна да купува земя, къщи в града, аристократични имения в графствата — имот, много имот. Така един ден като еквивалент на един заем му бе прехвърлено едно феодално владение — малък зелен остров в Карибско море, — на него той живееше сега усамотено, за да се наслаждава на благосъстоянието си и спокойно да обмисля начинанията си, които му носят печалби.

Читать дальше

Що за човек бе Орлан Трейхърн сега? Успехът му бе издействал пред мърлявите продавачи и рафинираните гешефтари почтителната титла „лорд“ и той наистина бе лорд в международната търговия. Но истинските аристократи във всеки случай се обръщаха към него с тази фалшива титла само когато му бяха длъжници, а иначе го класираха далеч под собственото си ниво и плътно затваряха вратите на обществото си пред неговата амбициозност. Орлан Трейхърн обаче не бе човекът, който се смирява — та за какво бе научил така добре как да дърпа конците на хората като на марионетки? Тъкмо това той се опитваше сега чрез единственото си дете. Наистина, докато бе събирал състоянието си, Орлан Трейхърн бе принуден да преглътне тук-там и някое унижение, а това бе отчуждило с течение на времето — макар и той едва ли да го бе забелязал — гордата му, красива дъщеря от него. Все повече и повече Шана се затваряше в себе си.

Но Шана бе наследила темперамента на дебелоглавия си и свободолюбив баща. Преди майката на Шана бе съумявала да изглади някой и друг разрив между бащата и дъщерята, но Джорджиана Трейхърн бе починала преди пет години и сега вече нямаше никой, който да може да успокои развилнелия се Орлан Трейхърн или да напомни на своенравната Шана задълженията й.

Наистина Ралстон бе достатъчна гаранция, че Шана ще се подчини на желанията на баща си, и затова тя, едва що пристигнала в Лондон, допусна около себе си множество благородни издънки, барони, херцози и други подобни. Но тя съвсем безстрастно изброяваше какво не й харесва у този или онзи. У един й пречеше досадния нос, при друг нахалната ръка, ту някакъв глупав тик на лицето, ту астматично кашляне или надута гордост.