ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Сърцето на Шана заби в хаотичен ритъм, а по паважа вече проехтяха и тежките стъпки на Питни. Сърцето й заби диво в гърлото, което бе като завързано. Като подсъдима пред произнасяне на присъдата Шана чакаше сега да се отвори вратата на каретата.

Питни надниква вътре.

Той бе мъж великан, който въпреки петдесетте си години по всяко време можеше да излезе срещу двама хаймани едновременно. Сред мощните рамене бе разположена широка, кръгла глава; под триъгълната шапка, на стегнатия врат, Питни бе сплел сламената си коса на плитка. Миналото на Питни — със сигурност равностойно на разбойническия живот на дядо й, както Шана предполагаше — бе обвито в тайнствена тъмнина, която Шана никога не посмя да разкрие с натрапливо любопитство. Наистина за пред другите той минаваше за слуга, който бе на служба при Трейхърн и който преди всичко придружаваше Шана по време на пътуванията й, но той всъщност бе част от семейството. На Лос Камелос водеше независим от Трейхърн живот и си прекарваше времето със стругарство и дърводелство. Той бе също така верен на дъщерята както и на бащата, досега никога не бе издал никоя от тайните на Шана. В някои отношения той я боготвореше, в много случаи й помагаше със съвет, а когато тя искаше да излее някому мъката си, Питни винаги намираше утеха за нея. В случаите, когато баща й нещо не би позволил, Питни винаги бе неин съзаклятник.

Сега великанът отправи въпрос към Шана с дълбокия си дрезгав глас:

— Значи решението ви е твърдо? Остава в сила?

— Да, Питни — отвърна Шана тихо, а после по-решително. — Ще издържа.

Грижа потъмни физиономията на Питни. В слабата светлина на фенерите на каретата сивите му очи търсеха погледа й.

— Пригответе се тогава.

Шана се окопити, спусна решително пред лицето си плътен воал и оправи качулката на пелерината си от черно кадифе, така че дългата й златна коса и лицето й станаха неузнаваеми.

Питни мина пръв. Следвайки го през главната порта, Шана трябваше да се пребори с един почти обладал я порив да избяга в друга посока. Но тя успя все пак да се овладее. Дори и да бе безумие това, което бе намислила, другата възможност — да се омъжи за мъж, предизвикващ у нея отвращение, бе пък самият ад. Надзирателят стана от парцаливото си легло и се поклони пред Шана, алчен за подкуп — мъж с гротескна дебелина и рамене като таран. Тъй като бедрата му бяха невероятно дебели, за да се придвижва, той трябваше да разкрачва широко крака, така че, изглежда, по-скоро се търкаляше, отколкото вървеше. Но той бе — при цялата си дебелина — странно нисък: едва достигаше по височина Шана, която дори за момиче бе нежна и мъничка. Свиренето на дробовете му, което се усили след напрежението от изправянето, се допълни от разпространяващия се в тясната стая мирис на застоял ром, лук и риба.