ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Изпъчи се и ни дари с абсурдна, царствена усмивка.

— Колко великодушно от ваша страна — озъбих се аз. Арни го изгледа колебливо, след това изви рязко глава към затворената врата на скромния гараж, свързан с къщата с пътечка, покрита със сгурия.

— Освен това не исках да я оставям навън, след като ти си предплатил за нея — добави старецът. — Имах разправии с един-двама от типовете на тази улица. Една нощ някакво хлапе хвърли камък по колата ми. Тук имам съседи, дошли направо от старата Б.Л.

— Това пък какво е? — попитах аз.

— Бригадата на лайнарите, синко.

С присвити очи огледа срещуположната страна на улицата, като снайперист, взел на мерника си чистите, икономични коли на чиновниците, прибрали се от работа, децата, които играеха на гоненица и скачаха на въже, хората, седнали на верандите си с чаши в ръка в настъпващата вечерна прохлада.

— Иска ми се да зная кой беше оня, дето хвърли камъка — промълви той. — Тъй вярно, умирам да знам кой е бил.

Арни се изкашля.

— Съжалявам, че ви създадох неприятности.

— Не се безпокой — каза Льобей рязко. — Харесва ми като видя някой да държи на това, дето е негово… или почти негово. Носиш ли парите, момче?

— Да, нося ги.

— Добре, да влезем вкъщи. И приятелят ти да заповяда. Ще оформим продажбата и ще полеем сделката с по една бира.

Побързах да откажа:

— Не, благодаря. Аз ще остана вън, ако нямате нищо против.

— Както искаш, синко — каза Льобей и… намигна. И до ден днешен не знам какво би трябвало да означава това намигване. Двамата влязоха вътре и вратата се хлопна след тях. Рибата беше хваната и готова за почистване.

Странно потиснат, тръгнах по пътеката към гаража и опитах вратата. Вдигна се лесно и отвътре ме лъхнаха същите миризми, които усетих вчера, когато отворих вратата на плимута — на масло, на стара тапицерия, на натрупана горещина от дългото лято.

На едната стена бяха опрени гребла и други вехти градински инструменти. На другата стена висяха стар маркуч, велосипедна помпа и старомодна чанта, пълна с ръждиви пръчки за голф. В центъра беше колата на Арни. В наши дни дори кадилаците са компактни, а Кристин изглеждаше дълга цял километър. Паяжината от пукнатини на едната страна на предното стъкло улавяше светлината и то проблясваше като амалгама. Някакво момче с камък, както беше казал Льобей или може би малко произшествие на път за вкъщи от дома на ветераните след нощ, прекарана в наливане с долнопробна ракия и спомени от войната. За доброто старо време, когато човек можел да види Европа, Тихия океан и мистериозния Изток през мерника на базуката. Кой знае… пък и едва ли има значение… Каквато и да е истината, нямаше да е лесно да се намери стъкло за подмяна.

Нито пък евтино.