ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

След миг продължи:

— Но разбрах, че мога да я направя по-хубава.

— Искаш да кажеш — да я поправиш?

— Ъ-ъ, не. Това е твърде безлично. Поправяш столове, маси, косачката, която не ще да работи. И обикновените коли.

Може би забеляза, че повдигнах вежди, но побърза да добави, сякаш се страхуваше да не му се надсмия:

— Знам, че звучи смахнато. Даже не ми се иска да го казвам. Но ние сме приятели, Денис. Което означава, че не се будалкаме помежду си. Според мен това не е обикновена кола. Не знам защо мисля така… но съм сигурен.

Понечих да кажа нещо, за което навярно по-късно щях да съжалявам; исках да му предложа да обмисля по-внимателно действията си и да не се вманиачава по скапаната кола. Но точно в този момент завихме зад ъгъла и се озовахме на улицата на Льобей.

Арни ахна.

На поляната пред бараката се очертаваше правоъгълник, където тревата бе още по-жълтеникава и грозна. В единия му край имаше петно от масло, попило в почвата и убило всякаква растителност. Този шибан правоъгълник веднага се набиваше в очи: имах чувството, че ако го гледам по-дълго, направо ще ослепея.

На същото място вчера стоеше плимутът.

Земята си беше там, ама автомобилът беше изчезнал.

— Арни, успокой се — казах, извивайки колата към бордюра. — Не се шашвай, за Бога.

Читать дальше

Не ми обърна и капка внимание. Съмнявам се дали въобще ме чу. Лицето му беше пребледняло, върху него се открояваха гнойните му пъпки. Отвори вратата на моя дастър и скочи навън още преди да спра.

— Арни…

— Баща ми е — каза той гневно, с омраза. — Сигурен съм, че копелето има пръст в изчезването на колата.

Сетне се втурна към бараката.

Излязох и се завтекох след него, като си казвах, че тази скапана история няма край. Не можех да повярвам, че току-що съм чул Арни Кънингам да нарича баща си копеле.

Точно се канеше да заблъска с юмрук по вратата, когато тя се отвори. Появи се самият Льобей. Днес носеше риза върху медицинския колан. Втренчи се в яростното лице на Арни с алчна, престорено добродушна усмивка и изрече:

— Здрасти, синко.

— Къде е? — извика Арни. — Сключихме сделка! По дяволите, нали сключихме сделка! Имам разписка!

— Успокой се — каза Льобей. Видя ме, застанал на долното стъпало с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — Кво му става на твоя приятел, синко?

— Колата я няма — казах аз. — Ето какво му е.

— Кой я купи? — възкликна Арни. Никога не бях го виждал така вбесен. Ако в този момент имаше пистолет, сигурно щеше да го опре в челото на Льобей. Неволно изпитах смайване: все едно, че пред очите ми заекът се беше превърнал в хищник. Да ме прости Господ, ама смътно ми се мярна мисълта дали Арни няма мозъчен тумор.

— Кой я е купил? — повтори Льобей тихо. — Ами, никой не я е купил още, синко. Нали си я запазил срещу капаро. Вкарах я в гаража, тва е всичко. Сложих й резервата и смених маслото.