След миг продължи:
— Но разбрах, че мога да я направя по-хубава.
— Искаш да кажеш — да я поправиш?
— Ъ-ъ, не. Това е твърде безлично. Поправяш столове, маси, косачката, която не ще да работи. И обикновените коли.
Може би забеляза, че повдигнах вежди, но побърза да добави, сякаш се страхуваше да не му се надсмия:
— Знам, че звучи смахнато. Даже не ми се иска да го казвам. Но ние сме приятели, Денис. Което означава, че не се будалкаме помежду си. Според мен това не е обикновена кола. Не знам защо мисля така… но съм сигурен.
Понечих да кажа нещо, за което навярно по-късно щях да съжалявам; исках да му предложа да обмисля по-внимателно действията си и да не се вманиачава по скапаната кола. Но точно в този момент завихме зад ъгъла и се озовахме на улицата на Льобей.
Арни ахна.
На поляната пред бараката се очертаваше правоъгълник, където тревата бе още по-жълтеникава и грозна. В единия му край имаше петно от масло, попило в почвата и убило всякаква растителност. Този шибан правоъгълник веднага се набиваше в очи: имах чувството, че ако го гледам по-дълго, направо ще ослепея.
На същото място вчера стоеше плимутът.
Земята си беше там, ама автомобилът беше изчезнал.
— Арни, успокой се — казах, извивайки колата към бордюра. — Не се шашвай, за Бога.
Читать дальше
Не ми обърна и капка внимание. Съмнявам се дали въобще ме чу. Лицето му беше пребледняло, върху него се открояваха гнойните му пъпки. Отвори вратата на моя дастър и скочи навън още преди да спра.
— Арни…
— Баща ми е — каза той гневно, с омраза. — Сигурен съм, че копелето има пръст в изчезването на колата.
Сетне се втурна към бараката.
Излязох и се завтекох след него, като си казвах, че тази скапана история няма край. Не можех да повярвам, че току-що съм чул Арни Кънингам да нарича баща си копеле.
Точно се канеше да заблъска с юмрук по вратата, когато тя се отвори. Появи се самият Льобей. Днес носеше риза върху медицинския колан. Втренчи се в яростното лице на Арни с алчна, престорено добродушна усмивка и изрече:
— Здрасти, синко.
— Къде е? — извика Арни. — Сключихме сделка! По дяволите, нали сключихме сделка! Имам разписка!
— Успокой се — каза Льобей. Видя ме, застанал на долното стъпало с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — Кво му става на твоя приятел, синко?
— Колата я няма — казах аз. — Ето какво му е.
— Кой я купи? — възкликна Арни. Никога не бях го виждал така вбесен. Ако в този момент имаше пистолет, сигурно щеше да го опре в челото на Льобей. Неволно изпитах смайване: все едно, че пред очите ми заекът се беше превърнал в хищник. Да ме прости Господ, ама смътно ми се мярна мисълта дали Арни няма мозъчен тумор.
— Кой я е купил? — повтори Льобей тихо. — Ами, никой не я е купил още, синко. Нали си я запазил срещу капаро. Вкарах я в гаража, тва е всичко. Сложих й резервата и смених маслото.






