Това едва ли би облекчило положението му вкъщи.
Последва още един трясък, който отекна по улицата като експлозия на снаряд от минохвъргачка, сетне плимутът зави наляво по „Мартин Стрийт“. За няколко секунди огненочервеното слънце се превърна в златисто кълбо, после се скри зад хоризонта. Забелязах че Арни се подпира с лакът на отворения прозорец.
Вбесен се обърнах към Льобей, готов да излея яда си на него. Казвам ви, сърцето ме болеше. Но картината, която видях, ме накара да се вцепеня.
Читать дальше
Старецът плачеше.
Гледката беше ужасна и гротескна, но най-вече жалка. Едно време имахме котарак на име Капитан Бийфхарт. Блъсна го камион, когато бях деветгодишен. Заведохме го при ветеринарния лекар — мама караше бавно, защото плачеше и не виждаше добре от сълзите — а аз седях отзад с котарака. Сложил го бях в кашон и непрекъснато му говорех, че ветеринарят ще го спаси, че ще се оправи, но дори деветгодишен глупчо като мен разбираше, че Капитан Бийфхарт никога вече няма да бъде добре: част от вътрешностите му се показваха, беше облян в кръв и омазан с изпражнения — с една дума — умираше. Опитах се да го погаля, но той захапа ръката ми, точно на мекото място между палеца и показалеца. Болката бе силна, но ужасното чувство на състрадание беше още по-силно. Никога след това не съм изпитвал нещо подобно. Не че се оплаквам, нали разбирате. Дори мисля, че хората трябва по-рядко да изпитват такива чувства. Ако ви се случва често, неизбежно ще попаднете в лудницата.
Навел глава, Льобей стоеше сред голата поляна, недалеч от мястото, където голямото петно от масло бе умъртвило тревата. Държеше голяма носна кърпа и бършеше очите си с нея. По бузите му се търкаляха едри сълзи, които по-скоро приличаха на капки пот. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.
Извърнах глава, за да не го гледам и погледът ми се спря на малкия гараж. Допреди малко изглеждаше пълен — с вехтории, разбира се, но най-вече с огромната стара кола с двойни фарове, напукано предно стъкло и близо декар широк капак. Сега вещите по стените само подчертаваха празнотата. Гаражът зееше като беззъба уста.
Гледката беше още по-неприятна от разплакания старец. Но когато го погледнах отново, Льобей почти се бе съвзел. Сълзите му бяха пресекнали, беше натъпкал носната кърпа в задния джоб на вехтите си панталони. Но лицето му все още беше мрачно. Много мрачно.
— Е, свърши се — прегракнало изрече той. — Няма я вече, синко.
— Мистър Льобей — казах аз, — де да можеше и моят приятел да каже същото. Ако знаете каква разправия имаше с неговите старци заради тази ръждива трошка…
— Разкарай се — сопна ми се старецът. — Писна ми от глупостите ти, блееш като овца. Приятелят ти е много по-акълия от теб. Върви и виж дали има нужда от помощ.
Тръгнах по алеята към моята кола.






