ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Не желаех нито миг повече да остана при Льобей.

— Само блееш! — извика той злобно след мен и това ми напомни онази стара песен на „Юнгбладс“: „Аз съм простичък човек, свиря както мога.“ — Не се мисли за толкова умен!

Качих се на колата и потеглих. Когато завивах по „Мартин Стрийт“, хвърлих последен поглед назад и видях, че той продължава да стои на поляната, а голата му глава проблясва.

Впоследствие се оказа, че е бил прав.

Мислех се за много умен и си изпатих.

Взех си комби, модел трийсет и четвърта —

всички викат му каруца.

Знам, че то не е чевръсто,

но нищо не му куца…

Ян и Дийн

Карах по „Мартин“ до „Уолнат“ и после завих надясно по „Бейсин Драйв“. Не след дълго настигнах Арни. Беше спрял до бордюра и капакът на багажника беше отворен. Автомобилен крик, толкова стар, че сигурно е бил използван за смяна на колелата на фургоните при преселението към Дивия Запад, беше подпрян на смачканата броня. Дясната задна гума беше спаднала.

Спрях зад него и точно когато излизах от колата, от съседната къща излезе млада жена и тромаво запристъпва към нас. Мина покрай страхотната колекция от пластмасови фигури, подредени в тревата пред дома й (две розови фламинга, четири или пет малки патета, строени зад голяма майка-патица и прекрасен пластмасов кладенец с пластмасови цветя, „засадени“ около него). Дамата имаше крещяща нужда от хапчета за отслабване.

— Не можете да оставите тази таратайка тук — каза тя, докато преживяше дъвката си. — Нямате право да паркирате трошката пред нашата къща. Ясно ли е?

— Госпожо — обърна се към нея Арни. — Спадна ми гумата, това е всичко. Ще се махнем, веднага щом…

— Нямате право да паркирате тук, ясно ли е? — повтори тя като автомат. — Мъжът ми ще си дойде скоро. Той не ще никакви таратайки пред къщата.

— Това не е таратайка — каза Арни и в гласа му имаше нещо, което я накара да отстъпи крачка назад.

— Майка ми вика, че тая кола е акана.

— Така е — изписука сестричката му. — Акана-поакана.

— Акана-поакана — повтори Арни. — Каква велика мисъл, нали, деца? Майка ви да не е философ?

— Не — отговори момчето. — Тя е Козирог. Аз съм Везна. Сестра ми…

Читать дальше

Прекъснах го смутено:

— Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

— Добре.

— И се успокой.

— Не се притеснявай. Няма да бия никого. Забързах към моята кола. Когато седнах зад волана, чух момиченцето да пита Арни:

— Защо си толкова грозен, господине?

Изминах близо два километра до „Джон Ф. Кенеди Драйв“. Според майка ми, израснала в Либъртивил, улицата минавала през един от най-привлекателните квартали по времето, когато Кенеди бил застрелян в Далас. Може би преименуването на старата „Барнсуолоу Драйв“ на убития президент донесло нещастие, защото оттогава кварталът западнал.