ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Но просто се опитвам да ви обясня, че всичко това за първи път ми се видя реално… и доста страшно. Понякога умът ти се отплесва, независимо от желанието да забравиш неприятните проблеми.

Настроението ми никак не се подобри като видях, че мъжът на дебеланата се е прибрал и че двамата с Арни са настръхнали един срещу друг, очевидно готови всеки момент да се сбият.

Двете малки деца все още седяха тържествено на колелата си, очите им се стрелкаха към Арни и към баща им, като че бяха зрители на някакъв апокалиптичен тенис мач, след който реферът с удоволствие ще застреля победения. Очевидно очакваха момента, когато баща им ще размаже моя хилав приятел.

Побързах да спра, излязох от колата и се втурнах към тях.

— Ня’а да говоря повече, пъпчивецо! — викаше таткото. — Казвам ти да я махаш, веднага!

Носът му беше голям, сплескан, с изпъкнали червени вени. Лицето му беше червено като рак, а по врата му, над сивата работна риза изскачаха дебели като въжета вени.

— Не мога да карам по капла! — извика Арни. — Нали ти обясних. Ти не би го направил, нали?

Читать дальше

— Аз ще те подкарам тебе по капли, говняно лице — каза таткото, очевидно решил да покаже на децата си как големите хора решават проблемите си в действителния свят. — Не може да паркираш смотаната си бричка пред мойта къща. Не ме вбесявай момче, щот ше си изпатиш.

— Никой няма да си изпати — казах аз. — Хайде, господине. Дайте ни малко време.

Арни благодарно ме изгледа; разбрах колко е бил изплашен и че все още се страхува. Винаги аутсайдер, той знаеше, че в него има нещо, Бог знае какво, което кара определени типове да искат да му избият зъбите. Изглежда е бил убеден, че и сега няма да му се размине — но този път беше решил да не се предава.

Очите на мъжа се извърнаха към мен.

— Още един — каза той, сякаш се учудваше, че на света има толкова много дръвници. — Искате ли да ви смеля и двамата? Туй ли искате? Ше го направя, не се съмнявайте.

Да, този вид хора ми бяха познати. Ако беше десет години по-млад, той щеше да бъде един от типовете в училище, които мислеха, че е страшно забавно да избият учебниците от ръката на Арни, когато той бърза за класната стая, или да го блъснат както е облечен под душа след часа по физическо. Тези типове никога не се променят. Просто остаряват, развиват белодробен рак от прекалено много „Лъки Страйк“ или издъхват от мозъчна емболия на петдесет и три години или там някъде.

— Не искахме да ви ядосаме — казах аз. — Просто му спадна гумата. Никога ли не сте пукали гума?

— Ралф, искам тия да се махнат! — тлъстата му жена беше застанала на верандата. Гласът й беше писклив и възбуден — това беше по-интересно от шоуто на Донахю.