Но просто се опитвам да ви обясня, че всичко това за първи път ми се видя реално… и доста страшно. Понякога умът ти се отплесва, независимо от желанието да забравиш неприятните проблеми.
Настроението ми никак не се подобри като видях, че мъжът на дебеланата се е прибрал и че двамата с Арни са настръхнали един срещу друг, очевидно готови всеки момент да се сбият.
Двете малки деца все още седяха тържествено на колелата си, очите им се стрелкаха към Арни и към баща им, като че бяха зрители на някакъв апокалиптичен тенис мач, след който реферът с удоволствие ще застреля победения. Очевидно очакваха момента, когато баща им ще размаже моя хилав приятел.
Побързах да спра, излязох от колата и се втурнах към тях.
— Ня’а да говоря повече, пъпчивецо! — викаше таткото. — Казвам ти да я махаш, веднага!
Носът му беше голям, сплескан, с изпъкнали червени вени. Лицето му беше червено като рак, а по врата му, над сивата работна риза изскачаха дебели като въжета вени.
— Не мога да карам по капла! — извика Арни. — Нали ти обясних. Ти не би го направил, нали?
Читать дальше
— Аз ще те подкарам тебе по капли, говняно лице — каза таткото, очевидно решил да покаже на децата си как големите хора решават проблемите си в действителния свят. — Не може да паркираш смотаната си бричка пред мойта къща. Не ме вбесявай момче, щот ше си изпатиш.
— Никой няма да си изпати — казах аз. — Хайде, господине. Дайте ни малко време.
Арни благодарно ме изгледа; разбрах колко е бил изплашен и че все още се страхува. Винаги аутсайдер, той знаеше, че в него има нещо, Бог знае какво, което кара определени типове да искат да му избият зъбите. Изглежда е бил убеден, че и сега няма да му се размине — но този път беше решил да не се предава.
Очите на мъжа се извърнаха към мен.
— Още един — каза той, сякаш се учудваше, че на света има толкова много дръвници. — Искате ли да ви смеля и двамата? Туй ли искате? Ше го направя, не се съмнявайте.
Да, този вид хора ми бяха познати. Ако беше десет години по-млад, той щеше да бъде един от типовете в училище, които мислеха, че е страшно забавно да избият учебниците от ръката на Арни, когато той бърза за класната стая, или да го блъснат както е облечен под душа след часа по физическо. Тези типове никога не се променят. Просто остаряват, развиват белодробен рак от прекалено много „Лъки Страйк“ или издъхват от мозъчна емболия на петдесет и три години или там някъде.
— Не искахме да ви ядосаме — казах аз. — Просто му спадна гумата. Никога ли не сте пукали гума?
— Ралф, искам тия да се махнат! — тлъстата му жена беше застанала на верандата. Гласът й беше писклив и възбуден — това беше по-интересно от шоуто на Донахю.






