ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Бих дал мило и драго, само и само да съм на друго място, където и да е: да пробвам обувки в магазина на Том Макан, да попълвам бланка за кредит, да подскачам от крак на крак пред кабинката на обществената тоалетна, измъчван от диария и да нямам монета от десет цента…

Да, исках да се намерим, където и да е — нямах претенции да бъда в Монте Карло. Но най-вече много ми се искаше да бъда по-голям, двамата с Арни да бъдем по-големи.

Но мечтите ми бяха напразни. Знаех какво трябва да направя. Колебливо и без особено желание се преместих вдясно и прегърнах Арни. Горящото му трескаво лице се притисна до гърдите ми. Седяхме така около пет минути, сетне го закарах до дома му. Прибрах се вкъщи. Никога след това не коментирахме случилото се. Никой не мина по тротоара, до който бяхме спрели. Навярно случайният минувач би ни сметнал за хомосексуалисти. Седях неподвижно и го прегръщах, сърцето ми преливаше от обич към него. Питах се защо съм единственият приятел на Арни Кънингам — повярвайте, че в този миг не исках да му бъда такъв.

Но все пак макар и смътно, още тогава осъзнах, че сега и Кристин ще му бъде приятелка. Не бях сигурен, че това ми харесва, още повече че заради проклетата кола си бяхме навлекли куп неприятности през този дълъг, необикновен ден.

Когато спряхме пред дома му, попитах:

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

Арни се усмихна с половин уста:

— Да, всичко е наред. Погледна ме тъжно и добави:

— Май ще трябва да намериш друг обект за благотворителната си дейност: фондация „Сърце“, „Общество за лечение на рака“, или… нещо подобно.

— О-о-о, я престани!

— Много добре знаеш, какво искам да кажа.

— Ако имаш предвид, че си лигльо, не ми казваш нищо ново.

Лампата на предната врата светна, Майкъл и Реджина изтичаха навън — навярно искаха да проверят дали сме ние, или идват от щатската полиция да ги уведомят, че единственото им отроче е било прегазено на магистралата.

— Арнълд? — пискливо извика Реджина.

— Изчезвай, Денис — промълви Арни и се усмихна малко по-естествено. — Не е необходимо да присъстваш на милия семеен скандал.

Читать дальше

Той слезе от колата и смирено произнесе:

— Здравей, мамо. Здравей, татко.

— Къде беше? — попита Майкъл. — Знаеш ли, че изплаши майка си до смърт, млади човече?

Арни беше прав — спокойно можех да мина и без подобни сцени. Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и го видях да стои на тротоара — изглеждаше безкрайно самотен и уязвим. Сетне родителите му го прегърнаха и го поведоха към „семейното гнездо“, което навярно струваше шейсет хиляди долара. Безсъмнено щяха да приложат върху него всичко, научено в курсовете по психология за родители — и Бог знае още какво. Лошото беше, че подхождаха към въпроса напълно рационално.