ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Втренчи се в откритото, замечтано лице на Арни за белези на коварство, после зададе фаталния въпрос:

— Синко, имал ли си кола досега?

Побързах да се намеся:

— Има „Мустанг Мач II“. Родителите му му я купиха. Колата е със скоростна кутия „Хърст“, суперакумулатор и може да стопи асфалта на първа скорост. Тя…

— Не — промълви Арни. — Едва тази пролет взех шофьорска книжка.

Льобей многозначително ме изгледа и изцяло насочи вниманието си към жертвата. Сложи ръце на кръста и се протегна. Усетих вонята на пот.

— В армията имах проблем с гърбината — каза той. — Пълна нетрудоспособност. Докторите така и не можаха да ме оправят. Ако някой ви попита какво му е лошото на тоя свят, момчета, отговорете му: докторите, комунягите и чернилките радикали. От трите най-гадни са комунягите, веднага след тях са докторите. И ако ви питат кой ви го е казал, кажете му — Роналд Д. Льобей. Тъй вярно, сър!

Докосна стария, ожулен капак на колата с неописуема нежност.

— Туй е най-добрата кола, дето съм имал. Купих я през септември 1957. По онова време новите модели излизаха през септември. Цяло лято ти показват снимки на коли под чергила и под брезенти и накрая умреш да знаеш какви има отдолу. Не като сега — гласът му изразяваше презрение към долното време, което беше доживял да види. — Нова, новеничка си беше тя. Миришеше на нова кола, а туй е май най-хубавата миризма на света. — Замисли се и добави: — Освен може би женската.

Погледнах към Арни и прехапах устни, за да не избухна в смях. Арни изненадано ме изгледа. Старецът като че не ни забелязваше; витаеше в своя изпълнен със спомени свят.

— Носих униформа трийсет и четири години — каза той, като продължаваше да глади капака на колата. — Влязох на шестнайсет, през 1923. Гълтах прахоляка на Тексас, скивал съм въшки колкото омари в бардаците на Ногалес. През Втората световна съм виждал мъже, на които карантията се показва през ушите. Беше във Франция. Вътрешностите излизат през ушите им. Представяш ли си, синко?

— Тъй вярно, сър — каза Арни. Мисля, че не беше чул и дума от брътвежите на Льобей. Пристъпваше от крак на крак, като че ли ужасно му се ходеше до клозета. — Питах ви за колата…

— Ходиш ли на университет? — изведнъж излая Льобей. — Там, в Хорликс?

Читать дальше

— Не, сър, уча в либъртивилската гимназия.

— Добре — мрачно каза Льобей. — Стой далеч от колежите. Пълни са със защитници на чернилките, които искат да подарят Панамския канал. „Генератори на мозъци“ им казват. А пък аз им викам „Генератори на педерасти“.

Загледа се с любов в колата, наклонила се върху спадналата си гума, чиято олющена боя проблясваше под лъчите на късното следобедно слънце.

— Контузих си гърба през пролетта на 57-ма — промълви той. — Още тогава в армията цареше пълен хаос. Измъкнах се таман на време.