Ще те заведа вкъщи, ще те сложа под климатичната инсталация и ще забравим всичко това, искаш ли?
Говорех без особена надежда. Той умееше да се майтапи, но този път лицето му беше сериозно. Нещо повече, изглеждаше напълно откачил, което никак не ми хареса.
Арни не си направи труда да ми отговори. От отворената кола лъхна горещ, спарен въздух. Миришеше на старо масло и на нещо гнило. Арни като че ли не забеляза и това. Влезе и седна на разперената избеляла задна седалка. Едно време, преди двайсет години, трябва да е била червена. Сега беше бледорозова.
Читать дальше
Протегнах се, издърпах малко от пълнежа, огледах го и сетне отбелязах:
— Изглежда така, като че ли руската армия я е прегазила по пътя си към Берлин.
Най-после той ме забеляза.
— Ъхъ… ъхъ. Но може да се оправи. Ще стане страхотна, Денис. Истинска красавица…
— Ей! Ей! Какво правите там, момчета? — изкрещя някакъв старец, който криво-ляво бе доживял до седемдесетата си годишнина. Възможно беше и да е по-млад. Стори ми се като човек, който не познава радостите на живота. Косата му беше дълга и оредяла. Олисялото му теме беше пример за разрастващ се псориазис.
Носеше зелени провиснали панталони и ниски кецове. Нямаше риза, а около кръста му беше омотано нещо, подобно на дамски корсет. Когато се приближи, видях, че е медицински колан. Веднага ми стана ясно, че за последен път го е прал някъде по времето, когато умря Линдън Джонсън.
— Какво искате бе, момчета? — гласът му беше писклив и рязък.
— Сър, тази кола ваша ли е? — попита го Арни. Въпросът му беше адски тъп. Плимутът бе паркиран на поляната пред бараката, от която се беше появил старецът. И без това гледката беше потискаща, но с плимута на преден план ставаше още по-неприятна.
— Какво, ако е моя? — попита дядката.
— Аз… — Арни преглътна, — аз искам да я купя.
Лицето на старчока светна. Гневът му се стопи, очите му лукаво и алчно пробляснаха, устните му потръпнаха. Сетне той широко се усмихна. В този миг усетих вледеняващ страх, прииска ми се да сграбча Арни и да го повлека след себе си. Нещо се появи в очите на стария човек, някаква загадъчна светлина, която ме накара да изтръпна.
— Добре де, тъй трябваше да кажеш — обърна се дядката към Арни. Протегна ръка и приятелят ми я стисна. — Името ми е Льобей. Роланд Д. Льобей. Офицер от запаса.
— Арни Кънингам.
Старецът раздруса ръката му и небрежно ми махна за поздрав. Бях извън играта, той си беше хванал жертва. Все едно, че Арни вече му беше връчил портфейла си.
— Колко? — попита прителят ми, сетне изрече най-голямата глупост: — Колкото и да поискате за нея, няма да е достатъчно.
Изстенах мислено. Все едно, че бе добавил и чековата си книжка към портфейла.
За миг усмивката на Льобей помръкна и той подозрително присви очи. Навярно се питаше дали не го будалкат.






