Крилата му почти обръснаха върха на едно от най-високите дървета, след което аеропланът се насочи към каньона на Чарлс Стрийт, сякаш пилотът бе решил, че улицата представлява писта за кацане. В следващия момент, когато самолетът се намираше на по-малко от шест метра над земята, изведнъж се наклони леко на една страна и лявото му крило закачи фасадата на сива каменна сграда, вероятно банка, която се намираше на ъгъла на улиците „Чарлс“ и „Бийкън“. Всички илюзии, че аеропланът се движи бавно и се плъзга плавно по въздуха, изчезнаха в този миг. Машината се завъртя около лявото си крило и се вряза в червената тухлена постройка до банката, след което изчезна сред ослепително ярките венчелистчета на оранжевите пламъци. Последвалата взривна вълна разлюля клоните на дърветата в парка, а патиците закрякаха уплашено и полетяха.
Клей погледна надолу и видя, че още държи касапския нож от шведска стомана. Беше го измъкнал от папката си, докато двамата с Том Маккорт наблюдаваха самолетната катастрофа. Избърса го първо от едната, а после и от другата страна с края на ризата си, като внимаваше да не се пореже (сега неговите ръце трепереха). Сетне го затъкна изключително предпазливо в колана си и докато правеше това, в главата му изникна споменът за един от първите комикси, които беше създал още в младежките си години.
Читать дальше
— Джоксър Пирата на твоите услуги, хубавице — измърмори.
— Какво? — попита Том. Вече бе станал от бордюра и стоеше до Клей, като продължаваше да се взира с невярващ поглед в заревото на пламъците, лумнали в Бостънския парк. Огнените езици бяха погълнали целия самолет, с изключение на опашката; на нея пишеше „ЛН6409Б“, а над това обозначение се виждаше някаква спортна емблема.
Ала след малко и тя последва съдбата на останалата част от самолета. Клей усети как първите горещи вълни обляха лицето му.
— Нищо — каза той на мъжа с костюма от туид. — Хайде да отлитаме.
— Моля?
— Да се махаме оттук.
— А, добре.
Художникът закрачи покрай южната страна на парка в същата посока, накъдето бе вървял и в три същия този следобед — преди осемнайсет минути и цяла вечност. Том Маккорт побърза да го настигне. Наистина си беше доста нисичък.
— Кажи ми — подхвана той, — често ли ръсиш безсмислици?
— Сигурно — усмихна се Клей. — Ако питаш жена ми…
— Накъде отиваме? — попита Том.
— Аз бях тръгнал към метрото. — Посочи зеленото павилионче на ъгъла на следващата пряка, пред което се бяха събрали доста хора. — Но сега си мисля, че едва ли е много разумно да се набутам под земята.
— Напълно съм съгласен с теб — рече Клей. — Наел съм стая в „Атлантик Авеню Ин“ на около пет преки оттук.
Спътникът му се оживи.
— Мисля, че го знам къде е. На „Лоудьн“, нали?
— Да — кимна художникът. — Предлагам да отидем там.






