Забеляза, че едната от тийнейджърките зад нея имаше мобилен телефон с цвят на мента, прикрепен на колана й, а самата бизнес дама в момента говореше по своя. Той се замисли как този тип поведение, което навремето би се сметнало за недопустима проява на лошо възпитание — да, дори и когато ставаше дума за покупка на сладолед от напълно непознат човек, напоследък се бе превърнало в нещо напълно обичайно.
„Ами че сложи го в «Тъмния скиталец», скъпи“ — каза Шарън. Тази нейна версия, която той пазеше в съзнанието си, често се обаждаше и все намираше какво да каже. Това се отнасяше в пълна сила и за истинската Шарън — тя не пропускаше случай да му изтъкне мнението си, но поне не го правеше по клетъчния му телефон. Защо ли? Защото Клей нямаше такъв.
Миниатюрното зелено апаратче на тийнейджърката забръмча с началните звуци на мелодията за Лудата жаба, която Джони обожаваше — „Аксел Еф“ ли се казваше? Клей не можеше да си спомни, навярно защото я бе изхвърлил от съзнанието си. Собственичката на телефона отвори капачето му и попита:
Читать дальше
— Бет? — Заслуша се, усмихна се и съобщи на спътничката си: — Бет е.
Приятелката й се наведе към нея и двете се заслушаха в гласа от другата страна. Имаха почти еднакви прически, с които приличаха на феи (на Клей му изглеждаха досущ като героини от анимационните филмчета, които даваха в съботните утрини — като „Пауърпаф гърлс“
5
5 Популярни анимационни героини, владеещи суперсили, създадени от Крейг Макракън. — Б. пр.
например), и дългите им коси се вееха под ласките на следобедния бриз.
— Мади? — каза в същия миг жената с бизнес костюма. Пуделът й бе приседнал на земята и съзерцаваше движението по Бойлстън Стрийт. Каишката му бе червена, отрупана с лъскави мъниста. От другата страна на улицата, пред входа на „Четирите сезона“ някакъв портиер с кафява униформа — винаги ги обличаха в синьо или кафяво, махаше за такси. Открит туристически автобус, претъпкан с народ, се носеше бавно по улицата, а шофьорът боботеше в микрофона си нещо за исторически забележителности. Двете тийнейджърки продължаваха да стоят, приведени една към друга, и да слушат гласа на въпросната Бет от зеления мобилен телефон, като се споглеждаха от време на време, но не се кикотеха.
— Мади? Сега чуваш ли ме? Чуваш ли.
Жената с бизнес костюма вдигна ръката, в която държеше каишката на кучето си, и заби показалеца си (завършващ с дълъг червен маникюр) в лявото си ухо. Клей потръпна — нокътят като нищо можеше да пробие тъпанчето й. Веднага си представи как я рисува — пуделът на каишка, бизнес костюма, модерната къса подстрижка и една тъничка струйка кръв, която се стича по врата й. Туристическият автобус и портиерът пред хотела придаваха още по-голям реализъм на въображаемата картина.






