ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ти разбира се ще кажеш, че си искала да го изненадаш с добрата новина, но би трябвало да изглеждаш сякаш си толкова щастлива, че не си могла да изчакаш.

Това, което трябваше да се направи, бе да спре някъде за през нощта, да почине хубаво и да пристигне във Феървейл утре сутринта отпочинала и щастлива.

Ако обърнеше колата и тръгнеше назад до мястото, където бе объркала пътя, щеше да стигне до магистралата отново. Тогава би могла да намери някой мотел.

Мери си кимна, съпротивлявайки се на желанието да затвори очи, изправи се рязко и заоглежда пътя през тъмата и дъждовните капки.

Тогава видя надписа, поставен край отклонението, което водеше до малка сграда встрани.

„МОТЕЛ — свободни места“. Надписът не светеше, но може би бяха забравили да го включат, така както и тя бе забравила да пусне фаровете, когато нощта се спусна неочаквано.

Мери приближи с колата. Направи й впечатление, че целият мотел не бе осветен, включително и малката пристройка в края със стъклена стена, която несъмнено служеше за рецепция. Може би беше затворено. Тя караше бавно и се оглеждаше, когато почувства, че гумите на колата прегазват един от онези електрически кабели, които трябваше да сигнализират на дежурния. Сега тя можеше да види къщата на хълма зад мотела, предните й прозорци бяха осветени — вероятно собственикът бе там. Скоро той щеше да дойде.

Тя изключи двигателя и зачака. Сега можеше да чува потискащото барабанене на дъжда и да долови въздишката на вятъра зад гърба си. Спомни си звука, защото така бе валяло в деня, когато погребваха мама, деня, в който тя изчезна в малкия тъмен правоъгълник. Сега мракът отново бе тук и обгръщаше всичко около Мери. Тя бе сама в мрака. Парите не можеха да й помогнат и Сам не можеше да й помогне, защото тя бе тръгнала по погрешен път. Нямаше помощ за нея — бе си изкопала гроба и сега трябваше да легне в него.

Читать дальше

Какво я караше да мисли така? Това не беше

гроб

, а

легло

.

Тя все още се опитваше да разгадае усещанията си, когато голямата мрачна сянка се отдели от останалите и отвори вратата на колата й.

— Стая ли търсите?

Веднага щом видя пълното очилато лице и чу мекия колеблив глас, Мери се реши. Нямаше никаква опасност.

Тя кимна и излезе от колата, докато вървеше след него към вратата на рецепцията усети болка в прасците. Той отключи, влезе вътре и запали лампата.

— Съжалявам, че се забавих. Бях горе в къщата — майка ми не е много добре.

В рецепцията нямаше нищо забележимо, но бе топло, сухо и светло. Мери доволно потръпна и се усмихна на пълния мъж. Той се наведе над регистъра, който бе отворен на масата.

— Единичните стаи са по седем долара. Искате ли първо да огледате някоя?

— Не е необходимо.