ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

И ще обясня, че Лайла е получила същото, бързо е напуснала работа и е заминала за Европа. Затова и няма да се налага да я канят на сватбата.

Вероятно Сам щеше да се инати, нямаше да иска да приеме парите, със сигурност щеше да й се наложи да отговаря на цял поток неудобни въпроси, но все някак щеше да се оправи с него. Налагаше се. Трябваше да се оженят веднага, това бе най-важното. Тогава тя ще носи неговото име, мисис Сам Лумис, съпруга на собственик на железарски магазин в едно градче, отдалечено на осемстотин мили от агенцията на Лаури.

В агенцията на Лаури дори не подозираха за съществуването на Сам. Разбира се те ще отидат при Лайла и тя вероятно веднага ще се сети. Но Лайла няма да каже нищо, не преди да говори предварително с нея.

Когато му дойде времето, Мери ще трябва да е готова да убеди сестра си да не казва нищо на Сам и на властите. Едва ли ще е толкова трудно — Лайла й бе много задължена за всичките тези години, през които Мери бе работила, за да я издържа докато учи. Може би дори ще й даде нейния дял от останалите двадесет и пет хиляди долара. Може би сестра й няма да ги вземе. Някакво решение все пак ще трябва да се намери, плановете на Мери обаче не стигаха чак толкова далече, но когато му дойде времето, отговорът щеше да е готов.

Сега тя трябваше да свърши нещо друго и първата стъпка бе да се добере до Феървейл. В мащаба на картата това бе разстояние от някакви си четири инча, четири незначителни инча червена линия, която свързва две точки. Но й бе отнела осемнадесет часа, за да достигне до тук, осемнадесет часа безкрайно друсане, осемнадесет часа взиране и примижаване пред блясъците на фаровете от насрещното движение или от слънчевите отражения, осемнадесет часа на сгърчена поза и битка с пътя, волана и затъпяващите нетърпими пристъпи на собствената й умора.

А сега беше изпуснала разклонението, валеше, нощта бе настъпила и тя се бе изгубила по непознатия път.

Погледът на Мери попадна върху огледалото на колата и тя видя в него неясното отражение на лицето си. Тъмната коса и правилните черти й бяха познати, но усмивката бе изчезнала и пълните й устни се бяха притиснали в изопната черта. Къде беше виждала това изсушено и изкривено изражение преди?

В огледалото, когато мама умря, когато то се разби на парчета…

През цялото време тя се бе смятала за толкова спокойна, толкова хладна, толкова сдържана. В съзнанието й не бе проникнало чувство на страх, на съжаление или на вина. Но огледалото не лъжеше. Сега то й казваше истината.

Безмълвно то я съветваше да спре.

Не можеш да увиснеш на врата на Сам в този вид, да изскочиш от нощта с това лице и тези дрехи, пробутвайки някаква история за набързо хванат самолет.