Кухнята представляваше продължение на хола, тя бе обградена с високи до тавана бюфети със стъклени витрини, разположени от двете страни на старомодна мивка с ръчна помпа за вода. Голямата печка за дърва бе клекнала в единия ъгъл и излъчваше благословена топлина. Дългата дървена маса предлагаше приканваща гледка от колбаси, сирене и домашна туршия в стъклени чинии, пръснати по бяло-червената карирана покривка. В момента Мери не бе склонна да се усмихва на всевъзможните странности, дори и на неизменния бродиран на ръка надпис на стената, който бе напълно в духа на цялата обстановка.
„Бог да благослови тази къща.“
Така да бъде. Това е много по-добре, отколкото да седиш сама в някое опушено провинциално кафене.
Мистър Бейтс й помогна да си напълни чинията.
— Не ме чакайте, почвайте. Сигурно сте гладна.
Тя
беше
гладна и се нахвърли с голям апетит без да забелязва, колко малко ядеше той. Накрая все пак това й направи впечатление и тя се почувства леко засрамена.
— Но вие не си вземате нищо. Обзалагам се, че вече сте вечеряли.
— Не, не. Просто не съм много гладен, — той й доля кафе. — Страхувам се, понякога майка ми ме разстройва — гласът му отново се понижи и се върна към извинителния тон. — Предполагам, че сам съм си виновен. Не успявам да се грижа достатъчно добре за нея.
— Двамата сами ли живеете тука?
— Да. Никога не е имало никой друг. Никога.
— Трябва да ви е доста трудно.
— Не се оплаквам. Не ме разбирайте погрешно — нагласи си очилата и продължи. — Баща ми се е измъкнал още докато съм бил бебе. Майка ми ме е отгледала съвсем сама. Предполагам, че е имала достатъчно пари от своето семейство, за да се издържа, поне докато съм пораснал. След това тя ипотекира къщата, продаде нивите и построи този мотел. Оправяхме се с него заедно и всичко беше наред, докато новата магистрала не ни отне клиентите. Всъщност вероятно тя ще да е започнала да губи сили още много преди това. Тогава дойде моят ред да се грижа за нея. Но понякога не е много лесно.
— Никакви роднини ли нямате?
— Никакви.
— И никога не сте се женили?
Лицето му почервеня и той сведе поглед към карираната покривка.
Мери прехапа устни.
— Съжалявам. Не исках да любопитствам за личния ви живот.
— Няма нищо — гласът му беше слаб. — Никога не съм се женил. Майка ми се отнасяше… комично… към тези неща. Аз… аз никога дори не съм сядал на една маса с момиче, както сега.
— Но…
— Звучи странно, нали, в наши дни и на моята възраст. Знам. Но така трябваше. Непрекъснато си повтарях, че тя няма да може да се оправи без мен… може би истината е, че по-скоро аз не бих могъл да се оправя без нея.
Читать дальше
Мери допи кафето си, извади от чантата пакет цигари и предложи на мистър Бейтс.
— Не, благодаря, не пуша.
— Имате ли нещо против аз да запаля.
— Разбира се, че не.






