ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Да, спрях я и съм виновен затова! Няма нужда да ми говорите за ревност, за желание да се властва над другия… аз бях по-лош, много по-лош, отколкото тя въобще би могла да бъде. Десет пъти по-луд, ако това е думата, която искате да употребите. Би трябвало мене да затворят и то на минутата, ако знаеха нещата, които изрекох и направих, начинът, по който се държах след това. И накрая се наложих, тя не се омъжи. Но коя сте вие, че да казвате, кога един човек трябва да бъде откаран. Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.

Той спря не защото изчерпи думите, а защото изчерпи дъха си. Лицето му бе яркочервено, а смръщените му устни започваха да потръпват.

Мери се изправи.

— Аз… аз съжалявам — каза тя меко. — Наистина. Бих искала да се извиня. Нямах право да говоря така.

— Да, знам. Няма значение. Всъщност аз не съм свикнал да обсъждам тези въпроси с друг. Когато живее сам, човек се пълни с подобни неща като… бутилка. Пълни се натъпква се, като онази катеричка.

Лицето му постепенно възвръщаше предишния си цвят и той се опита да се усмихне.

— Симпатично малко същество, нали? Често ми се е искало да имам нещо живо около себе си, да го опитомя и да се грижа за него.

Мери прибираше нещата си в чантата.

— Вече трябва да тръгвам. Става късно.

— Моля ви недейте. Съжалявам, че избухнах.

— Не е заради това. Наистина съм много уморена.

— Надявах се, че ще си поговорим. Исках да ви разкажа за моите хобита. Имам нещо като работилница в мазето…

Читать дальше

— Бих искала да остана, но наистина трябва да си почина.

— Добре тогава. Ще ви изпратя до долу. Трябва да заключа рецепцията. Явно няма да има други клиенти тази вечер.

Те преминаха през коридора и той й държа палтото. Бе доста непохватен и за момент тя бе обхваната от раздразнение, но успя да го потисне, когато отгатна причината — той се страхуваше да я докосне. Така си беше. Горкото момче наистина се боеше да се приближи до жена!

Той взе фенерчето и тя го последва навън от къщата, надолу по постланата с чакъл алея, която обикаляше мотела. Дъждът беше спрял, но нощта бе тъмна и по небето не се виждаха звезди. Когато завиваше зад ъгъла на сградата Мери хвърли през рамо поглед към къщата. Лампата на втория етаж още светеше и тя помисли дали възрастната жена бе още будна, дали бе слушала разговора им и дали бе чула избухването в края му.

Мистър Бейтс спря пред вратата и изчака докато младата жена вкара ключа в бравата й отвори вратата.

— Лека нощ — каза той. — Наспете се хубаво.

— Благодаря ви. И за гостоприемството също.

Той понечи да каже още нещо, но се отказа, обърна се и си тръгна. За трети път тази вечер тя го видя да се изчервява.

Тя затвори вратата и превъртя ключа.