Когато едва забележимото му потреперване спря, Райли довърши изречението на Ямашита:
— Двубой — каза той. — Предизвиквам ви.
Човек не можеше да не му се възхити. Този мъж не си губеше времето в приказки. Беше може би пет години по-възрастен от мен — значи малко над четиридесетте, — беше прекарал поне половината от тези години, тренирайки бойни изкуства, и сега се чувстваше готов да се изправи срещу онзи, който измежду всички подобни нему в района на Ню Йорк най-плътно се приближаваше до същността на думата майстор. Много хора дори не подозираха за съществуването на Ямашита. Беше дошъл в Ню Йорк от Япония преди години по причини, за които никой от нас нямаше представа, и се бе заловил да шлифова уменията ни с тиха бруталност. Другите японски сенсеи му изпращаха най-обещаващите си ученици, но той така и не бе представен в „Черен колан“, не беше написал книга, разкриваща древните тайни техники на самурайския елит, а школата му не бе включена дори в „Жълтите страници“. Точно това правеше присъствието на Райли — и предизвикателството му — толкова странни.
Ямашита обаче бе изправен пред дилема. Райли несъмнено бе опасен, макар и може би само в традиционния смисъл на думата. Ямашита бе безкомпромисен учител, но той никога не би изложил нито един от учениците си на опасност от сериозно нараняване. Беше под достойнството на сенсей да приеме предизвикателството, но аз буквално си представях трескавия ход на мисълта му в търсене на други варианти. Можеше ли този двубой да изиграе някаква роля в обучението на учениците му? Кой би бил най-подходящият противник на Мич? Кен беше старшият и би бил логичен избор. Но всички ние знаехме — в това число и сенсей, — че жена му неотдавна бе родила и че тези дни значителна част от умствената енергия на Кен не беше фокусирана върху тренировките. Той беше добър (дори в лошите си дни), но двубоят, който назряваше, бе от онези, след които и двамата противници се прибират, накуцвайки. Кен нямаше нужда от това точно сега и Ямашита прекрасно го съзнаваше.
Сенсей плъзна поглед по редицата, преценявайки потенциала на всеки свой ученик, като шлифовчик на диаманти, ровещ в купчинка незавършени камъни. По-опитните сред нас седяха, стараейки се да не мислят за ситуацията и за Райли, заслушани в лекото жужене на флуоресцентните лампи и едва доловимия шум от камионите навън. По-новите ученици се намираха в различни състояния: по-умните откровено се ужасяваха от перспективата да се изправят срещу Райли, по-глупавите тръпнеха в трескава възбуда.
Когато се обърна към мен, опитах се да не чувствам нищо.
Читать дальше
— Професоре — тихо каза Ямашита. Прякорът ми бе лепнат в мига, в който се разбра, че преподавам в колеж. Е, можеше да бъде и по-лошо.






