С помощта на Ямашита ми помогна да седна отново на ръба на тротоара.
— Трябва да зная къде е! — настоя Мори. Звучеше като човек, готов всеки момент да изпусне нервите си.
Без да му обръща никакво внимание, Мики клекна до мен.
— Как си, брато?
— Как разбра… къде бяхме?… — гласът ми звучеше неестествено дебел.
— Ямашита ми се обади, преди да тръгнете.
Опитах да се усмихна, но болката в носа не ми позволяваше. Извих глава, за да погледна към Ямашита. Той ми се усмихна. После вдигнах поглед към Мори, примижах и му посочих с глава:
— Там… вътре. — Двамата с главореза веднага изчезнаха в сградата.
По това време се появи и линейката. Бутнаха ме да легна странично, за да срежат дрехите ми и ме подготвят.
— Ти от добрите ли си или от лошите? — попита ме единият от санитарите. Въпросът ни най-малко не забави работата му, а и не ми изглеждаше като човек, който наистина се интересува, просто искаше да завърже някакъв разговор с мен.
— Ъ?… — изгъгнах аз.
Санитарят погледна въпросително брат ми. Мики му посочи бандита с обецата:
— Лош. — После посочи мен: — Добър. — Премести поглед върху моя учител, изгледа го в продължение на минута и го посочи с пръст: — Добър. — Ямашита леко се поклони.
— Трябва да тръгваме — прекъсна размишленията му санитарят.
Натовариха ме в линейката, докато друг екип се занимаваше с Ямашита. Преди да се затвори вратата, видях от сградата да излизат Мори и неговият човек. Качиха се в колата и заминаха плавно и незабележимо. Нямаше нужда да привличат внимание.
Мики беше при вратата на линейката.
— Тези момчета ще се погрижат за теб — успокои ме той. — Ямашита ще остане с другия екип. Аз ще те придружа с колата.
Усмихнах му се предпазливо и дори се опитах да му намигна:
— Пази онези мечове — казах му аз.
Вратата се затвори и санитарите ме вързаха с ремъци за носилката. Сложиха ми кислородна маска, след което единственият ми проблем беше да не охкам на всяка улична дупка в Манхатън по пътя до болницата.
След джунглата на тъмнината дойде дългият сезон на светлината.
Летните месеци може да се бяха изнизали, но горещината им си оставаше: чувствах я през синьото си сако. Но топлината ми харесваше. Раната на гърба ми бе заздравяла, но мускулите ми все още бяха напрегнати в местата, където мечът ги бе разсякъл. Улових се, че клюмам, унесен от усещането, докато речта, която се преструвах, че слушам, се лееше без край.
В подобен ден, когато официалните лица са подредени на стъпалата пред университетската библиотека, „Дориан“ почти се издига на нивото на колективната илюзия, създадена от службите за връзки с обществеността в общественото съзнание. Солидните тухлени фасади и алеите сред добре окосените морави придават на кампуса усещане за увереност и премерена целенасоченост.






