ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Клеър Донахю, първия ми учител, с любов Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря. Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването. Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище. Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост. Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат. От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие. Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да каже

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

С помощта на Ямашита ми помогна да седна отново на ръба на тротоара.

— Трябва да зная къде е! — настоя Мори. Звучеше като човек, готов всеки момент да изпусне нервите си.

Без да му обръща никакво внимание, Мики клекна до мен.

— Как си, брато?

— Как разбра… къде бяхме?… — гласът ми звучеше неестествено дебел.

— Ямашита ми се обади, преди да тръгнете.

Опитах да се усмихна, но болката в носа не ми позволяваше. Извих глава, за да погледна към Ямашита. Той ми се усмихна. После вдигнах поглед към Мори, примижах и му посочих с глава:

— Там… вътре. — Двамата с главореза веднага изчезнаха в сградата.

По това време се появи и линейката. Бутнаха ме да легна странично, за да срежат дрехите ми и ме подготвят.

— Ти от добрите ли си или от лошите? — попита ме единият от санитарите. Въпросът ни най-малко не забави работата му, а и не ми изглеждаше като човек, който наистина се интересува, просто искаше да завърже някакъв разговор с мен.

— Ъ?… — изгъгнах аз.

Санитарят погледна въпросително брат ми. Мики му посочи бандита с обецата:

— Лош. — После посочи мен: — Добър. — Премести поглед върху моя учител, изгледа го в продължение на минута и го посочи с пръст: — Добър. — Ямашита леко се поклони.

— Трябва да тръгваме — прекъсна размишленията му санитарят.

Натовариха ме в линейката, докато друг екип се занимаваше с Ямашита. Преди да се затвори вратата, видях от сградата да излизат Мори и неговият човек. Качиха се в колата и заминаха плавно и незабележимо. Нямаше нужда да привличат внимание.

Мики беше при вратата на линейката.

— Тези момчета ще се погрижат за теб — успокои ме той. — Ямашита ще остане с другия екип. Аз ще те придружа с колата.

Усмихнах му се предпазливо и дори се опитах да му намигна:

— Пази онези мечове — казах му аз.

Вратата се затвори и санитарите ме вързаха с ремъци за носилката. Сложиха ми кислородна маска, след което единственият ми проблем беше да не охкам на всяка улична дупка в Манхатън по пътя до болницата.

След джунглата на тъмнината дойде дългият сезон на светлината.

Летните месеци може да се бяха изнизали, но горещината им си оставаше: чувствах я през синьото си сако. Но топлината ми харесваше. Раната на гърба ми бе заздравяла, но мускулите ми все още бяха напрегнати в местата, където мечът ги бе разсякъл. Улових се, че клюмам, унесен от усещането, докато речта, която се преструвах, че слушам, се лееше без край.

В подобен ден, когато официалните лица са подредени на стъпалата пред университетската библиотека, „Дориан“ почти се издига на нивото на колективната илюзия, създадена от службите за връзки с обществеността в общественото съзнание. Солидните тухлени фасади и алеите сред добре окосените морави придават на кампуса усещане за увереност и премерена целенасоченост.