И ако не е, тогава дали Боби не се е свързал с Томита впоследствие, като му е обещал да ви примами в капана срещу връщането на меча, понеже е направил някои икономии и не го е застраховал както се изисква. И дали пак той не е наел двамата гангстери за в случай, че стане някаква издънка. Както, впрочем, се случило… В крайна сметка принудих го да се съгласи, че няма да е добре за него, ако предяви претенции за наградата, защото това може да ме накара да се поинтересувам как така неговите отпечатъци са върху ножа.
— Бяха ли? — поинтересува се с повдигната вежда Сепалия.
— Знае ли някой… — махна с ръка брат ми.
Сепалия премести поглед от Мики към мен и обратно.
— Но нали ти сам каза, че Конър е счупил врата на Томита! — възрази той.
— Хе… — изхили се Мики, — сега се сещам, че забравих да спомена това пред Боби.
Загледах за минута чековете, които Такано ми бе дал. Като всеки друг Бърк, не ми се случваше често да видя сума, изписана с толкова много нули, та макар и след разделянето й на три. После се усмихнах и подадох един на Арт и втория на Мики:
— Вероятно ще забележите — обърнах им внимание, — че чековете са на имената на съпругите ви. Разчитам на вас да им ги дадете, нали?
Двамата ме изгледаха. За втори път в рамките на един ден Мики бе загубил дар слово. Помълча, после кимна и каза:
— Благодаря, Конър.
— Е, какво толкова…
Ямашита ми се усмихна. За него това бе рядко събитие.
— Ти си добър ученик, Бърк.
Читать дальше
От неговите уста това бе голяма похвала. Поклоних му се с благодарност.
— Възприемам много бавно, сенсей. — Все още ми се случваше да сънувам двубоя с Томита и когато споменът ме връхлетеше, белезите на гърба ми започваха да горят.
Ямашита присви очи.
— Не — каза той, — всеки глупак може да размаха оръжие — и отпи последна глътка от шампанското в чашата си. — От друга страна, ти много добре си усвоил какво означава чест. — Сенсей остави чашата си, поклони се общо на всички ни и си тръгна. Мина с плавната си походка през тълпата и се скри от погледа ни.
След малко и шампанското, и разговорът започнаха да изветряват. Тръгнах на разходка из задната градина, внимателно заобиколих храстите и напуснах двора, без президентът да забележи. Чувствах се като непослушно дете.
Тук беше много по-тихо и от другата страна на спортните игрища се виждаше кампусът, увиснал като мираж в горещия неподвижен въздух. От това разстояние ми изглеждаше като едно приемливо място, където да прекараш известно време.
Брат ми ме беше проследил.
— И сега какво? — чух го да ме пита зад гърба ми.
Свих рамене:
— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
— Дали да не ударим още по едно? — подкани ме той.






