ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Клеър Донахю, първия ми учител, с любов Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря. Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването. Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище. Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост. Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат. От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие. Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да каже

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Вероятно бе коленичил с лице към малкия олтар в тренировъчната зала. Учениците му обясниха, че такава е била обичайната му практика. След това сигурно бе започнал със загряването на мускули и сухожилия. Към изгрев-слънце Икаги вероятно вече бе преминал към отработване на най-трудните елементи на своето изкуство: ударите му са ставали все по-бързи и по-бързи и крайниците му са се движили с почти непостижима за човешкото око бързина — все по-точни, все по-балансирани, все по-фокусирани.

Няма как да се определи кога точно се е появил нападателят, макар според заключението на съдебния лекар смъртта да бе настъпила поне един час преди домоуправителят да намери тялото на майстора в пет и трийсет. Икаги вероятно тъкмо е започнал тренировката си, когато нормалният й ход бил нарушен.

Има основания да се предполага, че Икаги е знаел нещо за потенциалната заплаха. От Япония бяха дошли някакви слухове. Ясно е само, че сенсей доста бързо се е ориентирал какво точно е искал натрапникът. Самият Икаги не беше от стеснителните и няма съмнение, че е настоял да научи причините за посещението. Дали е бил изненадан от естеството на искането или от това, че вижда свой стар ученик от плът и кръв пред себе си… това не може да се каже със сигурност, макар да се говори, че истински добрите майстори развиват шесто чувство за опасността. Икаги не беше споменавал за някакви заплахи нито в семейството, нито пред приятели, но това, разбира се, не означава нищо. Ако погледнеш снимката на такъв като него, дори когато се усмихва, ще установиш, че очите му не издават нищо.

Икаги може и да е знаел, че онази сутрин му е предстояла среща със смъртта, но не беше споделил това с никого.

Почти сигурно е, че е бил изпълнен ритуалът на предизвикателството. Нападателят едва ли се е лишил от подобен елемент на парадност. Ритуалът е бил важен. Друго почти сигурно нещо е, че той е бил облечен в нормално облекло — дори за град като Ел Ей е малко трудно да се измъкнеш в одежди на азиатски убиец, — но едва ли е пропуснал да спази японския етикет до най-малките подробности: поклоните, ритуалните представяния, съобщаването на школите, в които е тренирал, и настояването за „урок“.

След като е започнал, боят се е развил съвсем различно от схватките, които повечето от нас някога са виждали. На първо място, всичко е станало много бързо. Бойци на това ниво, когато искат да убият, не губят време. Колкото по-дълго се биеш, толкова повече се изморяваш. Това увеличава възможностите за грешка. И опасността да те достигне смъртоносният удар.

Конкретно тези двама противници са знаели повече за боя без оръжие, отколкото всеки обикновен човек. Тук не става дума за това, че самите удари са нанасяни със скоростта, с която напада примерно кобрата.