ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Приятел, не се обиждай, сигурен съм, че си добър гид и така нататък, но нямаме нужда от теб.

Погледнах Прабакер. Големите му тъмнокафяви очи изучаваха лицето ми с неприкрито веселие. Не бях виждал по-дружелюбен човек от Прабакер Каре — той не бе способен нито да повиши тон, нито да размаха гневно ръка и аз го усетих още в първите минути.

— Аз имам ли

нужда

от теб, Прабакер? — попитах го с уж сериозно изражение.

— О, да! — извика той в отговор. — Вие толкова страшно много нуждаете от мен, че направо ми се

плаче

за вас! Само Бог знае какви ужасни неща се случват на вас без мене да пази тялото ви в Бомбай!

— Аз ще му платя — уведомих спътниците си. Те вдигнаха рамене и метнаха раниците си на гръб. — Хайде, Прабакер, води ни.

Понечих да вдигна раницата си, но индиецът ме изпревари.

— Аз носи ваши багажи — настоя той учтиво.

— Не, няма нужда, аз ще си ги нося.

Огромната усмивка се стопи до умолителна бръчица.

— Моля ви, сър. Това работа на мене. Мой дълг. Аз много як в гърба. Няма проблем. Ще видите.

Всичките ми инстинкти се бунтуваха срещу тази идея.

— Не, недей.

— Моля ви, господин Линдзи, това за мене чест. Вижте ги хората.

Прабакер посочи с обърната нагоре длан тутите и гидовете, успели да си хванат клиенти от туристите. Всеки грабваше чанта, куфар или раница и поемаше напред, повел бодро и решително спътниците си през оживеното движение.

— Добре де, добре… — отстъпих. Това бе само първата от безбройните капитулации, които с времето щяха да определят нашите отношения. Усмивката отново разтегли кръглото му лице, той награби раницата и нагласи с моя помощ презрамките на раменете си. Раницата беше тежка — той изпружи врат, наведе се и се затътри пред нас. Моите по-широки крачки бързо го настигнаха и аз се вгледах в напрегнатото му лице. Същински бял бвана — бях го превърнал в свое товарно животно и се почувствах ужасно.

Но той, този дребничък индиец, се смееше. Докато вървяхме, той бърбореше за Бомбай и за местата, които трябва да се видят, и сочеше забележителностите. На двамата канадци говореше с почтителна приветливост. Когато се разминаваше с познати, се усмихваше и подвикваше поздрав. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше — за петнайсетте минути път до хотела нито веднъж не се спря, нито залитна.

Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.