Приятел, не се обиждай, сигурен съм, че си добър гид и така нататък, но нямаме нужда от теб.
Погледнах Прабакер. Големите му тъмнокафяви очи изучаваха лицето ми с неприкрито веселие. Не бях виждал по-дружелюбен човек от Прабакер Каре — той не бе способен нито да повиши тон, нито да размаха гневно ръка и аз го усетих още в първите минути.
— Аз имам ли
нужда
от теб, Прабакер? — попитах го с уж сериозно изражение.
— О, да! — извика той в отговор. — Вие толкова страшно много нуждаете от мен, че направо ми се
плаче
за вас! Само Бог знае какви ужасни неща се случват на вас без мене да пази тялото ви в Бомбай!
— Аз ще му платя — уведомих спътниците си. Те вдигнаха рамене и метнаха раниците си на гръб. — Хайде, Прабакер, води ни.
Понечих да вдигна раницата си, но индиецът ме изпревари.
— Аз носи ваши багажи — настоя той учтиво.
— Не, няма нужда, аз ще си ги нося.
Огромната усмивка се стопи до умолителна бръчица.
— Моля ви, сър. Това работа на мене. Мой дълг. Аз много як в гърба. Няма проблем. Ще видите.
Всичките ми инстинкти се бунтуваха срещу тази идея.
— Не, недей.
— Моля ви, господин Линдзи, това за мене чест. Вижте ги хората.
Прабакер посочи с обърната нагоре длан тутите и гидовете, успели да си хванат клиенти от туристите. Всеки грабваше чанта, куфар или раница и поемаше напред, повел бодро и решително спътниците си през оживеното движение.
— Добре де, добре… — отстъпих. Това бе само първата от безбройните капитулации, които с времето щяха да определят нашите отношения. Усмивката отново разтегли кръглото му лице, той награби раницата и нагласи с моя помощ презрамките на раменете си. Раницата беше тежка — той изпружи врат, наведе се и се затътри пред нас. Моите по-широки крачки бързо го настигнаха и аз се вгледах в напрегнатото му лице. Същински бял бвана — бях го превърнал в свое товарно животно и се почувствах ужасно.
Но той, този дребничък индиец, се смееше. Докато вървяхме, той бърбореше за Бомбай и за местата, които трябва да се видят, и сочеше забележителностите. На двамата канадци говореше с почтителна приветливост. Когато се разминаваше с познати, се усмихваше и подвикваше поздрав. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше — за петнайсетте минути път до хотела нито веднъж не се спря, нито залитна.
Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.






