ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Жена и дете го догониха и се захванаха да гасят пламъците с ръцете и с дрехите си. Останалите се опитваха да потушат пожара в къщите си, други стояха и гледаха как съборетините им изгарят. — Видяхте ли го? С тоя е свършено, казвам ви.

— Прав си, дявол да го вземе! — ахна ниският.

Шофьорът намали ход, другите коли също, но после даде газ и продължи. Никой от автомобилите на оживената улица не спря. Обърнах се и гледах назад през стъклото, докато овъглените схлупени колиби не се превърнаха в точици, а кафявият пушек на пожара — в едва доловим шепот на разрухата.

В края на дългия крайбрежен булевард завихме наляво по широка улица с модерни сгради и грандхотели с портиери в ливреи под пъстрите тенти. Край тях — луксозни ресторанти с градини в дворовете. Слънчевите лъчи проблясваха по излъсканите стъклено — месингови фасади на офисите на авиокомпаниите и фирмите. Улични сергии, скрити от утринното слънце под големи чадъри. Индийците, които се разхождаха, носеха затворени обувки и западни бизнес костюми, а жените бяха облечени в скъпа коприна. Изглеждаха концентрирани и сдържани и сновяха със сериозни физиономии насам-натам между големите офис сгради.

Контрастът между познатото и фрапиращото бе навсякъде. Волска талига бе спряла на светофара до модерна спортна кола. Мъж клечеше и се облекчаваше зад дискретния заслон на сателитна чиния. Електрокар разтоварваше стока от старовремска каруца с дървени колела. Човек оставаше с впечатлението за едно тромаво, неизтощимо, далечно минало, което сякаш невредимо бе помело бариерите на времето и нахлуло в собственото си бъдеще. Това ми харесваше.

— Почти пристигнахме — обяви спътникът ми. — Градският център е само на няколко преки оттук. Не би могло да се нарече точно център. Просто е районът за туристи и повечето евтини хотели са там. Последната спирка. Нарича се „Колаба“.

Двамата младежи извадиха паспортите и травел чековете от джобовете си и ги набутаха отпред в панталоните. По-ниският си махна дори часовника и също го прибра при валутата; паспорта и останалите ценни вещи в гащите си, досущ торба на двуутробен бозайник. Момчето забеляза погледа ми и се усмихна.

— Хей! — ухили се то. — Повече предпазливост никога не е излишна!

Станах и се заклатушках към изхода. Когато автобусът спря, слязох първи, но тълпата на тротоара ми попречи да продължа по улицата, и това бяха „тути“ — уличната реклама на различни хотелиери, пласьори на наркотици и други бизнесмени, които ни предлагаха, крещейки на развален английски, евтини хотелски стаи и изгодни сделки. Най-отпред, точно срещу вратата, стоеше дребен човечец с голяма, почти идеално кръгла глава, облечен с джинсова риза и сини памучни панталони.