ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Почувствах почти неустоимо желание да хвана ръката й и да я сложа на гърдите си, до сърцето. И може би трябваше да го направя. Сега знам, че ако го бях направил, тя щеше да се засмее и да ме хареса заради жеста. Но тогава бяхме непознати и цели пет безкрайни секунди стояхме и се гледахме в очите, докато всички паралелни светове, всички паралелни животи, които биха могли да се случат и никога нямаше да се случат, кръжаха във вихър около нас. А после тя проговори.

— На косъм се отървахте. Късметлия сте.

— Да — усмихнах се. — Такъв съм.

Ръката й бавно пусна моята. Спокоен, непринуден жест, ала почувствах как тя се откъсва от мен толкова рязко, сякаш ме бяха събудили грубо от дълбок, щастлив сън. Наведох се към нея и надникнах зад гърба й — първо наляво, после надясно.

— Какво има? — попита тя.

— Търся крилата ви. Вие нали

сте

моят ангел хранител?

— Боя се, че не — отвърна тя и иронична усмивка изрисува трапчинки по бузите й.

— Прекалено голям дявол съм, за да бъда.

— За колко голям дявол говорим? — ухилих се.

Няколко души стояха на групичка от другата страна на сергията. Единият — хубав, атлетичен мъж на около двайсет и пет — пристъпи към платното и й извика:

— Карла! Идвай,

йаар

!

Тя се обърна и му махна, а после стисна дланта ми — ръкостискането й беше силно, но не проличаваше какво точно чувство влага в него. Усмивката й беше също толкова неопределена. Можеше да ме е харесала, а може би просто се радваше, че се сбогува.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — напомних й, когато дланта й се изплъзна от моята.

— Колко голям дявол съм ли? — отвърна тя, а леката усмивка продължаваше да играе по устните й. — Това е много личен въпрос. Като се замисля, по-личен въпрос никой не ми е задавал. Хей, ако обаче дойдете някой път в „При Леополд“, може и да разберете.

Приятелите й се бяха преместили от нашата страна на сергийката. Тя ме остави и се върна при тях. Всичките бяха индийци, всички — млади и облечени с чисти дрехи по западна мода, каквито носи средната класа. Смееха се често и се прегръщаха фамилиарно през раменете, но никой не докосваше Карла. Тя като че излъчваше аура, едновременно привлекателна и неприкосновена. Приближих се, като се преструвах на заинтригуван от това как продавачът на цигари завива листата и ги маже с пасти, и се заслушах как тя им говори, но не разбирах езика. Гласът й, на този език и в този разговор, бе изненадващо плътен и звучен, и караше космите по ръцете ми да настръхват. Предполагам, че и това сигурно е било предупреждение.

Гласът

, твърдят афганските сватовници,

е повече от половината от любовта

. Тогава обаче не го знаех и сърцето ми се устреми нататък, където дори сватовниците ги е страх да стъпят.