Група просяци седеше пред един вход и играеше карти, няколко слепци и техни приятели си похапваха риба с ориз, смеещи се деца се редуваха да се возят с един безкрак мъж на малката му количка.
Читать дальше
Докато вървяхме, Прабакер крадешком ми хвърляше коси погледи.
— Как ви се харесва нашият Бомбай?
— Страшно — отвърнах и това си беше самата истина. В моите очи градът бе прекрасен. Беше див и вълнуващ. Британски здания в романтичен раджа стил се издигаха редом с модерни огледални бизнес кули. Неугледни, схлупени, занемарени жилищни сгради стърчаха над пищни, отрупани със зеленчуци и коприна сергии. От всеки магазин и от всяко преминаващо такси се носеше музика. Цветовете бяха искрящи. Уханията — опияняващо вкусни. В очите на хората по тези гъмжащи от навалица улици виждах повече усмивки, отколкото бях срещал на всички места, където съм бил.
И най-важното: Бомбай беше свободен — освежаващо свободен. Накъдето и да погледнех, виждах този освободен дух без задръжки и усещах как му откликвам с цялото си сърце. Дори и попарилият ме срам, когато съзрях за пръв път бордеите и уличните просяци, се разсея, щом осъзнах, че те, тези мъже и жени, са свободни. Никой не пъдеше просяците от улиците. Никой не гонеше обитателите на бордеите. В каквато и мъка да преживяваха, те бяха свободни да живеят живота си в същите тези градини и по същите булеварди, редом с богатите и влиятелните. Те бяха свободни. Градът беше свободен. Обичах го.
Все пак
бях
малко изнервен от натрапчивостта на намеренията, от карнавала на нуждите и алчността, от настоятелността на молбите и шмекериите на улицата. Не говорех нито един от езиците, които чувах. Нищо не знаех за тукашните култури, загърнати в роби, сарита и тюрбани. Сякаш бях попаднал на представлението на някаква екстравагантна и сложна драма, а не познавах сценария. Все пак се усмихвах, а да се усмихваш, е лесно, без значение колко непозната и смущаваща ми се струваше улицата. Аз бях беглец. Издирваха ме, преследваха ме, за главата ми беше обявена награда. И все още ги водех с една крачка. Бях свободен. Когато си беглец, всеки ден е равен на цял един живот. Всяка свободна минута е разказ с щастлив край.
Радвах се на компанията на Прабакер. Забелязах, че е известен на улицата и че най-различни хора го поздравяват често и с топлота.
— Сигурно сте гладен, господин Линдзи — отбеляза Прабакер. — Щастливец сте вие, прощавайте, че ви го казвам, а щастливците винаги си имат добър апетит.
— Ами да, доста съм огладнял. Но къде е това място, където отиваме? Ако знаех, че ще вървим толкова дълго до ресторанта, щях да си взема суха храна за из път.
— Само още малко, не много, не е много далече — отвърна бодро той.
— Добре…
— О, да! Ще ви заведа в най-добрия ресторант, с най-хубавите храни от Махаращра.






