Сблъсках се с оръжията на врага. И оцелях, а другите наоколо ми загинаха. Повечето бяха по-добри хора от мен хора, чийто живот бе похабен от грешки или погубен от лош миг на нечия чужда омраза, или чужда любов, или чуждо безразличие. Твърде много от тях аз погребах и оплаквах тяхната история и техния живот, влели се в моя.
Но моята история не започва нито с тях, нито с мафията. Тя започва с онзи първи ден в Бомбай. Точно там съдбата ме вкара в играта.
Късметът раздаде картите, които ме отведоха при Карла Сааранен. И аз разиграх получената ръка още от първия миг, в който погледнах в нейните зелени очи. Така започва тази история, както започва всичко — с една жена, с един град и с малко късмет.
Първото, което забелязах в Бомбай в онзи ден, бе, че въздухът мирише различно. Усетих го още преди да съм видял или чул нещо от Индия, докато вървях по пъпната връв на коридора, свързващ самолета с летището. В тази първа минута в Бомбай мирисът ме развълнува и възхити — мен, избягалия от затвора и новия за широкия свят. Не го разпознах, а и не можех. Днес зная, че това е сладката потна миризма на надеждата — а надеждата е точно обратното на омразата; това е киселият застоял мирис на алчността, а тя е точно обратното на любовта. Това е мирисът на богове, демони, империи и цивилизации, които се възраждат и загниват. Това е мирисът на синята кожа на морето, независимо къде се намираш в Града на островите, и кърваво — металният мирис на машините. Така миришат мърдането, сънят и изпражненията на шейсет милиона животни, повече от половината — човеци и плъхове. Мирише на разбити сърца и на борба за живот, на съкрушителни провали и любови, от които се ражда смелостта ни. Мирише на десет хиляди ресторанта, пет хиляди храма, светилища, църкви и джамии, на сто пазара, които продават изключително парфюми, подправки, тамян и свежо набрани цветя. Карла веднъж го нарече най-лошия хубав мирис на света — и беше права, разбира се, както беше права за всичко. Но сега, когато се завръщам в Бомбай, първото усещане за града е този вездесъщ мирис, който ме посреща и ми известява, че съм си дошъл у дома.
Читать дальше
А после забелязах жегата. Наредих се на опашка на летището. Бях излязъл от охладения с климатик въздух в самолета преди няма и пет минути и изведнъж дрехите ми подгизнаха от пот и полепнаха по мен. Сърцето ми се разтуптя по заповед на новия климат. Всяко вдишване бе малка гневна победа. Разбрах, че това потене от джунглата никога не престава, защото жегата, която те кара денонощно да се потиш, е влажна жега. В Бомбай задухът и влагата превръщат всички ни в амфибии — когато поемаме въздух, вдъхваме вода. Или свикваш с това и то започва да ти харесва, или се махаш.
После се появиха и хората.






