ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Напрегнах всеки мускул за борба и прехапах страха си.

Не бягай

.

Без паника

. Обърнах се.

Пред мен стоеше нисичък човечец, облечен в кирлива кафява униформа, нарамил китарата ми. Не беше просто нисичък, а дребосък, джудже, с голяма глава и черти, белязани от стреснатата невинност на синдрома на Даун. Той тикна китарата в ръцете ми.

— Вашата музика, сър. Вие губи вашата музика, не?

Това наистина

беше

моята китара. Веднага се досетих, че сигурно съм я забравил до лентата за багаж. Не проумявах как дребосъкът бе разбрал, че е моя. Усмихнах се с облекчение и изненада, а човечецът се засмя с онази съвършена искреност, от която се боим и която наричаме простодушна. Той ми подаде китарата и аз забелязах, че целите му ръце са разчертани с паяжина от бръчки като краката на блатна птица. Извадих от джоба няколко банкноти и му ги подадох, но той неловко отстъпи на дебелите си крака.

— Пари не. Ние тука да помагаме, сър. Добре дошли в Индия — каза той, затича се и навлезе в тръс сред гората от тела на пътеката.

Купих билет до града от автобусната компания „Ветеран“, в която работеха бивши войници от индийската армия. Видях как вдигнаха раницата и сака ми на покрива на автобуса и ги стовариха върху купчината багаж с прецизно и презрително настървение, и реших да задържа китарата. Настаних се на най-задната седалка. До мен седнаха двама дългокоси. Автобусът бързо се напълни със смесица от индийци и чужденци. Повечето бяха млади и пътуваха възможно най-евтино.

Читать дальше

Малко след това шофьорът седна на мястото си, навъси се заплашително, изплю струя яркочервен сок от бетел през отворената врата и обяви, че потегля.

—

Тик хаин, чало!

Моторът изрева, прещракването на скоростите се смеси с общия тътен и ние се юрнахме с обезпокоителна бързина през тълпи от носачи и пешеходци, които се тътреха отстрани, отскачаха или се отдръпваха само на някакви си милиметри от колата. Кондукторът, който се возеше на най-долното стъпало, ги псуваше с изкусна ненавист.

Поехме от летището за града по широко модерно шосе, оградено с дървета и храсти, което много приличаше на прагматично подредения пейзаж около летището в моя роден град Мелбърн. Познато изглеждащата обстановка ми навя спокойно задоволство, което бе разтърсено още при първото стеснение на шосето — сякаш този контраст и въздействие бяха умишлено изчислени. Когато многобройните платна на шосето се сляха в едно и зърнах бордеите, гледката заби острите нокти на срама в сърцето ми.

Подобни на черни и кафяви дюни, цели акри бордеи се ширнаха покрай пътя. Те се сливаха с хоризонта като мръсни, потънали в мараня миражи. Мизерните подслони бяха стъкмени от парцали, парчета пластмаса и картон, тръстикови рогозки и бамбукови пръчки.