ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Двама мъже ме блъснаха мощно във вратата. Аз инстинктивно замахнах с десница.

—

Чаку! Чаку!

— изкрещя единият.

Нож, нож!

Не можех да въртя ножа толкова бързо, че да ги спра. Единият ме притисна до вратата и ме стисна за гърлото. Беше грамаден и много силен. Другият сграби ръката ми с две ръце и се опита да ме принуди да пусна ножа. После и трети се втурна от мрака надолу по стълбите и с негова помощ извиха китката ми и ме накараха да го пусна.

—

Гора каун хай?

— попита новият.

Кой е белият?

—

Бахинчуд! Малум наи

— отвърна грамадният.

Шибаняк! Не го знам.

Той се втренчи в мен, явно объркан от това, че се е натъкнал на въоръжен с нож чужденец, който подслушва на вратата.

—

Каум хай тум?

— попита той почти дружелюбно.

Кой си ти?

Не отговорих. Мислех само за това, че трябва да предупредя някак Абдула. Не проумявах как са стигнали тук без никакъв шум. Задната порта сигурно безшумно се е люшнала на пантите. Сигурно подметките на обувките или сандалите им бяха от мека гума. Няма значение, аз бях допуснал те да се промъкнат до мен и трябваше да предупредя Абдула.

Изведнъж започнах да се съпротивлявам, все едно се опитвах да се изтръгна от хватката им. Финтът успя. Всички се разкрещяха и три чифта ръце ме блъснаха в синята врата. Единият от двамата по-дребни се притисна до мен и прикова лявата ми ръка за вратата, а другият стисна дясната. Докато се борехме, успях да изритам силно вратата с кубинки три пъти. „Абдула трябва да е чул — помислих си. — Успях… Предупредих го… Той трябва да разбере, че нещо не е наред…“

—

Каун хай шум?

— попита отново едрият, пусна гърлото ми с едната ръка и заплашително тикна юмрук пред лицето ми, точно под очите.

Кой си ти?

Пак не отговорих, само го гледах в очите. Ръцете им ме приковаваха за вратата като окови.

Той заби юмрук в лицето ми. Успях да извъртя глава съвсем леко, но ударът падна върху челюстта и бузата ми. Той носеше пръстени или имаше бокс. Не виждах, но усетих как твърдият метал раздроби костта.

— Какво правиш тук? — попита той на английски. — Кой си ти?

Мълчах и той пак ме удари. Юмрукът му се заби три пъти в лицето ми. „Това ми е познато… — мислех си. — Това ми е познато…“ Бях отново в затвора, в Австралия, в наказателното отделение — юмруците, ботушите, палките… „Това ми е познато…“

Той мълчеше и чакаше да проговоря. Двамата по-дребни му се ухилиха, после се ухилиха и на мен.

—

Аур

— каза единият от тях.

Още. Удари го пак.

Грамадният отстъпи назад и заби юмрук в тялото ми. Нанасяше бавни, методични, професионални удари. Усетих как въздухът излиза от дробовете ми и сякаш самият живот изтичаше от мен. Той ме заудря в гърдите, в гърлото, по лицето. Почувствах как потъвам в черната вода, където пропадат пребитите боксьори. Това беше краят. С мен бе свършено.

Не им се сърдех. Бях се издънил.