ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Едва ми стигна времето да се запозная с достиженията на биологията — моята област. Всичко останало някак не влизаше в полезрението ми.

— Разбирам — каза Муратов. — Интересна среща. Аз съм толкова доволен. На мен въобще ми върви в това отношение. Много пъти съм се срещал отблизо със знаменити хора. Може би вие не знаете, но и Гианея…

— Това зная — прекъсна го Болотников. Той погледна часовника си. — Имаме на разположение само петнадесет минути. Аз слизам в Полтава.

— Времето ще ни стигне — каза Муратов. — Вие искате да разберете как се движи кълбексът.

— Да, ако това не ви затруднява.

— Вие, разбира се, знаете за токовете с ултрависока честота?

Болотников кимна с глава.

— Ако не се лъжа, по времето, когато вие се оттеглихте от живота, тези токове се предаваха по подземни кабели. Автобуси, които черпят енергия за своите мотори от тези кабели, или както сега ги наричат, вечебуси, са съществували още тогава…

— Вие искате да кажете, че кълбексът…

— Именно. Само че сега токовете с ултрависока честота се движат не по кабели. Намерен е начин да бъдат предавани направо по въздуха, като радиовълните, и при това без загуби. На определена височина над земята се разлива, ако може така да се каже, непрекъсната пелена от енергия. Ако по-рано например вечебусите бяха принудени да се движат само по тези пътища, под които бяха прокарани кабели, то сега те могат да пътуват навсякъде. Но двигателите на вечебусите са електромотори, а на кълбекса са реактивни. Енергия с практически безгранична мощност се взима „от въздуха“, а принципът на плъзгане… той е известен отдавна. Например лагерите. Триенето между кълбекса и неговите опори, във вид на идеално гладки полукръгли „релси“, е съвсем незначително. Всичко това дава възможност да се развие… безумна скорост — усмихна се Муратов.

— Гледай ти, какъв бил злопаметен! — пошегува се Болотников. — Благодаря, гълъбче. Всичко е ясно. Не случайно в миналото са казвали: „Работата се бои от майстора си“. Вие ми обяснихте всичко просто и изчерпателно. Наближаваме Полтава — добави той, като погледна през огромния, по цялата дължина на вагона, прозорец.

Читать дальше

Кълбексът продължаваше да лети с предишната скорост. Зад огледалното стъкло, докъдето стигаха очите, се беше разгърнала панорамата на огромен град. Нагоре в небето се издигаха кулите на високи здания.

— Не, това още не е Полтава — каза Муратов. — Това е Селена, съвсем нов град, израснал през последните пет години край ракетодрума. Това е предградие на Полтава.

— Ама че предградие — усмихна се Болотников. — По-голямо от предишните столици. Между прочем, бил съм тук точно преди сто години, това беше сравнително малък град. Говоря, разбира се, за Полтава, а не за Селена.

Кълбексът започна да забавя хода си.