ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Муратов внимателно погледна събеседника си. Да, този човек е стар, много стар. Сега, когато науката многократно продължи младостта на човешкия организъм, такова набръчкано лице можеше да се срещне рядко. Пък и самият факт, че той не знае неща, добре известни и на децата, говори за много, много почтена възраст.

Читать дальше

— Извинете — започна да се нагажда той към начина на изразяване на своя спътник, — бихте ли ми казали на колко години сте?

Старецът неочаквано весело се разсмя.

— Готов съм да се обзаложа — каза той, — че си задавате въпроса: откъде се взе този невежа? Не възразявайте, не съм се обидил. Това, че сте помислил така е напълно естествено. Да, от съвременна гледна точка аз знам малко. А някога ме смятаха за образован човек. Учех другите. Трудно е да се повярва, нали? — той отново се засмя и Муратов почувствува лек оттенък на горчивина.

В мозъка му проблесна догадка. Нима е същият? Изглежда, че е така. През онези времена са се обръщали към хората не само с имената, но и с презимената им…

— Вие грешите, Николай Адамович — каза, той, — никой не ви смята за невежа.

Старецът се учуди.

— Сетихте се — усмихна се той. — Да, това съм аз — Болотников Николай Адамович, доктор на биологическите науки от втората половина на миналия век. Сега съм на деветдесет и седем години. А ако се прибавят и годините, които съм прекарал в сън, ще станат сто двадесет и две.

— В сън… — машинално повтори Муратов.

— Е, не в сън, а в анабиоза. Разликата е малка. Анабиозата — това е пак сън, но по-дълбок.

Муратов си спомни всичко.

Това се бе случило в началото на века — той беше още дете. Сънят или състоянието на анабиоза, като средство за продължение на живота, тогава беше тема за безкрайни дискусии сред медиците и биолозите. Този метод, както и другите, беше признат за заслужаващ внимание, но не във всички случаи. Опитите с животни показаха, че най-голям ефект се постига, когато анабиозата се прилага върху вече състарен организъм. Необходимо беше да се направи опит с човек. Деветдесет и три годишният професор Болотников предложи себе си. Муратов си спомни снимките в списанията, които той, още дете, разглеждаше с любопитство. Изглежда лицето на Болотников не бе му направило впечатление, защото той съвсем беше го забравил и не можа да го познае веднага. Значи Болотников е бил съживен преди четири години. Точно тогава Муратов се намираше далеч, увлечен от своята работа и не бе обърнал внимание на това събитие.

Виктор с любопитство разглеждаше своя събеседник. Та той е бил връстник на Октомврийската революция! Именно този факт преди двадесет и девет години най-много поразяваше малкия Виктор.

— Сега вече не трябва да ви учудва моето невежество по редица въпроси — продължаваше старият професор. — Четири години не са много.