ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

А може би нищо не беше разбрал, а такова кацане бе обикновено.

Като се имаха предвид чудовищните размери на кораба, би било напълно възможно.

Каквото и да беше това вече нямаше голямо значение; „гостът“ не се съпротивляваше и след час и половина на Пиренейския ракетодрум, освободен от всички ракети, кацнаха осемте кораба от ескадрилата.

Между тях се намираше нещо прилично на призрак.

Исполинското тяло закриваше всичко, което се намираше зад него, но беше абсолютно невидимо, приличаше на непрозрачна пустота.

Земните хора за първи път виждаха такова зрелище.

Само работниците от космическата служба посрещнаха пришелеца. Елементарната предпазливост ги накара да обявят ракетодрума затворен за външни лица.

Беше направено изключение само за двама души — Муратов и Гианея.

Спомагателните кораби се отделиха и отлетяха на края на ракетодрума.

Гостът остана сам.

Трябваше да го направят видим. „Призракът“ в много отношения беше неудобен.

Никой не излизаше от кораба. Акустичните апарати не възприемаха никакви звуци от вътрешността му. Автоматите телерентгени, които също се бяха приближили до него, не откриха никакво движение.

Но нали върху екраните на ескадрилата бяха видели движение? Защо сега бе спряло?

Тези, които се намираха в космическия пришелец, като че ли се бяха притаили.

Земните хора не се бояха от никаква заплаха. Тук, на Земята, корабът на гостите не можеше да причини голяма вреда: той се намираше в пълната власт на стопаните на планетата.

Но неподвижността неволно навяваше мисли за някаква опасност.

Екипажът на кораба би трябвало да разбере, че е попаднал в плен. Как ще постъпи командирът?

Ако изведнъж реши да се издигне и да отлети — това няма да ги спаси. Четири звездолета от ескорта не бяха кацнали, те чакаха високо в небето, над ракетодрума, внимателно наблюдавайки госта. При опит за бягство той веднага щеше да бъде унищожен.

Хората напразно се опитваха да се досетят, какво става в кораба.

Както и по-рано, никой, в това число и Гианея, не можеше даже да си представи истинското положение на нещата.

Мериго и неговите трима другари не забелязаха и не почувствуваха забавянето на полета. Те не знаеха какво става с кораба им, не подозираха, че дългият, мъчителен път е завършен, че благополучно са достигнали целта.

Безумният опит, на какъвто технически и научно грамотен човек никога не би се решил, се бе увенчал с успех благодарение на редица случайности. Но те не знаеха това.

Беше случайност, че четиримата изобщо бяха останали живи. Наивни, те бяха уверени, че пътят до друга планета е къс. И ако звездолетите на „ненавистните“ не им служеха за продоволствени складове, ако този кораб, готов да излети след първия, беше разтоварен, четиримата биха умрели от глад.