ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ако от кораба бяха източили водата, приготвена за басейните, когато беше решено да отменят полета му, четиримата биха умрели от жажда.

Ако се бяха появили тревожните сигнали и за най-малката неизправност в агрегата на управлението, четиримата не биха могли да поправят нищо, даже не биха разбрали значението на тези сигнали и завинаги щяха да останат в космоса.

Читать дальше

И много други „ако“ ги дебнеха по пътя им.

Четиримата бяха извършили космически полет, който безусловно беше единствен и неповторим в историята на всички планети.

Те биха могли да се гордеят, но за това трябваше да разберат значението на подвига си. А те нищо не разбираха и даже не мислеха, че са извършили подвиг, че са проявили мъжество, самоотверженост и човеколюбие.

Те не знаеха, че пътят им е завършен. И когато усетиха лекия удар при кацането, не разбраха значението му.

Силата на тежестта в кораба през цялото време на полета оставаше обикновена. Те и сега не почувствуваха някакво изменение на теглото.

Нищо не можеше да им подскаже, че корабът вече не лети, а стои неподвижно на планетата.

И сигурно дълго биха се заблуждавали, вероятно, докато земните хора не отидеха при тях.

Но „ненавистните“ се бяха погрижили за това.

Неочаквано и за четиримата, стените на централното помещение, където се намираха, изведнъж като че ли изчезнаха. Откри се непонятна и удивителна картина.

Те очакваха, че на планетата, към която летяха, ще видят гъсти гори, колибите на обитателите — свят подобен на техния собствен.

Корабът стоеше сред огромно поле, лишено от растителност и странно гладко, като планинско плато. На хоризонта се издигаха фантастични здания, които им напомняха постройките, изградени от „ненавистните“ на тяхната планета. Някакви машини се приближаваха към тях от всички страни. Те също приличаха на машините на „ненавистните“, но бяха с различна форма.

В машините имаше хора. Те се виждаха много добре.

Четиримата в отчаяние паднаха на пода.

„Ненавистните“!..

Корабът ги беше доставил не там, където те се стремяха. Той се бе оказал на планетата на „ненавистните“, в тяхната родина!

Всичко беше загинало, всички планове бяха рухнали!

Четиримата лежаха, без да се движат, покорили се на участта си, примирени със съдбоносния неуспех. Нека влязат и правят каквото искат.

За четиримата животът вече нямаше никаква стойност.

Първи дойде на себе си Вего, най-възрастният от четиримата.

— Трябва да унищожим съдържанието на жълтата кутия — каза той, — докато „ненавистните“ не са дошли тук. Те ни излъгаха. Корабът е трябвало да отлети съвсем не там, където излетя първият. Но тук не знаят нищо. Мълчете, каквото и да правят с вас.

— Ние ще мълчим, каквото и да правят с нас — отговориха му тримата.