ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Струва ми се, че въпросът може да се поставя само по отношение на това, необходими ли са на нас тези спътници? Трябва ли да се запознаем с тяхната конструкция, двигатели, с монтираната в тях апаратура? Ако това е желателно, то трябва не само да ги намерим, но и да проникнем в тях. Ако не, тогава трябва да бъдат унищожени, без да се рискува.

— Тук едва ли ще има две мнения — каза Стоун. — Техниката на два свята не може да бъде съвсем идентична. Все ще се намери нещо полезно. Например методите на локационните смущения, „невидимостта“, начините за предаване на информация през грамадно пространство, разделящо съседни системи. При това ние не знаем дали са съседни?

— Значи, няма за какво да говорим. Нужно е, и точка! — Лешчински решително „отсече“ тази дума, като удари с ръба на дланта си по масата. — Но след като знаем, че съществува опасност, не бива да изпращаме два кораба едновременно, както решихме. Ще изпратим само един — отначало към първия, а след това към втория спътник. И трябва да летят само доброволци.

— Какво искате да кажете с това? — учуди се Стоун. — Как могат да не бъдат доброволци?

— Говоря в такъв смисъл, че участниците в експедицията трябва добре да знаят, че рискуват живота си. Но вие сте прав — усмихна се Лешчински, — думата „доброволци“ е анахронизъм.

— Желаещи ще има повече, отколкото са необходими. Но това са страшни думи: „рискуват живота си“! — Стоун се наведе напред и обгърна с поглед членовете на съвета. — Предлагам всеки да помисли и да реши струва ли си?

Възцари се мълчание.

— Струва си! — първи произнесе Метюз.

— Струва си! — повтори Лешчински.

— Струва си!.. Струва си!..

— Тогава моля да ми поверите ръководството на експедицията — каза Стоун.

— И да включите в нея мен и моя приятел Муратов. Мисля, че ние заслужихме това право — прибави Синицин.

— Муратов не е тук.

— Това няма значение. Аз говоря от негово име.

— С негово съгласие?

— Не, ние не сме говорили за това, но аз гарантирам…

— Добре. Значи вече трима. Аз мисля, че четири-пет души са достатъчни.

— Много съм ти признателен — Муратов подчертано церемонно се поклони. — Ти си изключително любезен. Ами ако аз нямам никакво желание да се отправям в пространството?

— В пространството? — Синицин сви рамене. — Това е съвсем близо до Земята. По-близо от Луната.

Да предположим, че това е на самата Земя…

— Е, и какво от това?

— Именно, какво от това?

Читать дальше

— Ама и ти си един! — Синицин възмутено обърна гръб на приятеля си. — Какъв човек! Оказват му такова доверие, а той… Можеш да се откажеш! Ето, моля… — със сърдит жест той посочи масичката, на която стоеше радиофонът.

— Аз няма от какво да се отказвам. С нищо не съм се съгласявал. Какво ми влиза в работата? Ти си ме зачислил в състава на експедицията, ти ще ме отчислиш.