ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Може ли думата?

— Моля, другарю Синицин.

— Искам да ви запозная — започна Сергей — с мислите, които възникнаха у мен и у Виктор Муратов по въпроса за безопасността при приближаването на земните звездолети до спътниците. Ние имаме работа с две ракети разузнавачи, изпратени от учени от друг свят. Несъмнено двата спътника по някакъв начин предават информация на тези, които са ги изпратили при нас. Всичко това, макар и доста необичайно, в крайна сметка е естествено и разбираемо. Странно и даже тайнствено е друго. Направено е всичко възможно ние, земните хора, колкото може по-дълго време да не забележим съществуването на тези спътници. Спирални орбити, изменящи се скорости, цвят, а може би и самата материя, която ги прави невидими, и накрая смущенията, безусловно изкуствени и преднамерени, изменящи локацията на телата, особено от близко разстояние. Толкова много предпазни мерки не могат да бъдат случайни, те са съзнателни. И най-интересното е, че тези мерки имат предвид техниката, която е съществувала на Земята през първата половина на двадесети век, т. е. тогава, когато най-вероятно тези спътници са се появили около Земята. Това ни подсказва, че разузнаването не е първо! Тези, които са изпратили при нас неканените гости, добре познават нашата планета, известно им е, че тя е населена с разумни същества, познават нивото на нашата наука и техника. По-точно, познавали са го преди сто години. Но възможно е, те да познават и съвременната Земя. Не случайно са създали толкова затруднения при търсенето и откриването на своите разузнавачи. За какво говори всичко това? Да допуснем, че ние изпратим такива разузнавачи в съседна слънчева система, към някоя от планетите на това слънце. Бихме ли взели мерки за това, обитателите на тази планета да не забележат нашите пратеници? Разбира се, не. Напротив, бихме направили всичко, което зависи от нас, за да ги забележат, защото ние бихме ги разглеждали като средство за общуване с разум от друг свят, като средство, чрез което можем да ги уведомим за нашето съществуване. Така и само така трябва да постъпват разумните същества от всеки свят. Но ние виждаме съвсем друга картина. Тези разузнавачи не са изпратени с цел да установят контакт с нас. Те имат друга задача. И ние, земните хора, трябва да я узнаем. Ето за какво трябва да се помисли.

Членовете на съвета изслушаха Синицин с голямо внимание.

— Излиза — след дълго мълчание каза професор Метюз, — че ние сме се срещнали с това, което вината се е отричало при общуването между различните светове. Първа среща с чужд разум и… агресивни намерения!

— Не, защо? — Синицин с труд си наложи да възрази. Те с Виктор бяха стигнали до същия извод, както и Метюз. — Не е задължително да бъдат агресивни.