ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Така се беше случило, че даже по време на учението си, отначало в училище, а после в института, той не взе участие в нито един от предвидените в програмата полети до Луната. Не си спомняше дали по това време беше болен или имаше някаква друга причина.

Но когато приятелят му от детството и юношеството го зачисли в състава на експедицията, която имаше за цел откриването на тайнствените спътници на Земята, Муратов даже не помисли за това, че го очаква нещо необикновено, нещо различно от делничния живот. Към предстоящия му полет в пространството той се отнесе така, както би се отнесъл човек от първата половина на двадесети век към предложението да направи пътешествие с ледоразбивач в Арктика. Това беше необикновено, но не представляваше нещо, което би могло да предизвика особено вълнение. Стотици и хиляди хора като него са правили много по-далечни полети в космоса. В това нямаше нищо поразяващо въображението.

Всички добре познаваха условията за живот в звездолетите още от училище. Отдавна в програмите за физическо възпитание на учениците влизаха тренировки на вибростендове и в антигравитационни камери. Учебния период на своя живот хората завършваха напълно подготвени за всякакъв космически полет.

Съзнанието на Муратов беше заето не с полета, а с неговата цел. Колкото повече мислеше за тази цел, толкова по-слаба ставаше увереността му в успеха на експедицията. Десетки възможни препятствия му идваха наум и всяко едно от тях беше достатъчно, за да осуети всички усилия. Той ни най-малко не се съмняваше в това, че спътниците са разузнавачи от друг свят и че тези, които са ги изпратили към Земята, са направили всичко възможно за обезпечаването на тяхната неуязвимост. Ще успеят ли да преодолеят трудностите?

Всички членове на научния съвет на Института по космонавтика разделяха съмненията на Муратов.

И те се оправдаха.

Задачата, поставена пред експедицията, се оказа много по-трудна, отколкото биха могли да си помислят.

Колкото и да е странно, но фактът, че около Земята са открити два изкуствени спътника — рожба на друг разум, на друг свят — не порази въображението нито на учените, нито на широката общественост. Хората отдавна бяха свикнали с мисълта, че рано или късно ще бъдат получени преки доказателства за съществуването на разум извън Земята. И когато това действително се случи, никой не се учуди. Реакцията на човечеството се изрази в една дума: „Най-после!“

Предположението, че стопани на спътниците могат да бъдат не братя, а врагове, беше решително отхвърлено. Това би било нелепо, чудовищно, невъзможно! Разум, способен да изпрати разузнавачи в чужда система, способен да създаде тези разузнавачи, не може да бъде заразен с чувство на вражда или ненавист към друг разум.