ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

„Но защо тогава те така са затруднили запознанството ни с тези спътници?“ — питаха съмняващите се.

„Това ние не знаем — им отговаряха. — Но ще узнаем по-късно. Не трябва да се забравя, че спътниците са били изпратени в епохата, когато на нашата Земя са съществували такива явления като вражда между народите и войни. По всичко личи, че те отдавна и добре познават Земята. А познавайки хората от онова време, те не са искали да ги срещнат с техниката, която би могла да бъде използуване за зло. Например с атомната, която преди сто години не е била известна у нас.“

Читать дальше

Това звучеше съвсем правдоподобно.

Но в тесния кръг на специалистите по космонавтика, в кръга на тези, които трябваше на всяка цена да влязат в контакт с разузнавачите, не можеха да пренебрегнат макар и малко вероятната, но възможна хипотеза за „враждебността“. Тя трябваше да бъде взета предвид и беше взета.

Корабът беше оборудван с всички средства за защита от всяка опасност, която можаха да предвидят.

И в уречения ден, паметен за всички хора на Земята, експедицията започна.

Изминаха четиридесет и два часа. Звездолетът „Герман Титов“ — летящата лаборатория на Института по космонавтика, се намираше на орбита, успоредна на най-близкия от Земята спътник разузнавач, като се придържаше на незначително разстояние от него.

Земните обсерватории вече за петнадесети път предаваха, че координатите на кораба и спътника съвпадат, че локаторите ги фиксират на една и съща точка и следователно се намират на една права по „лъча на зрението“ на локационната апаратура.

Но въпреки всичко не можеха да открият спътника.

Многобройните прибори, разположени на един огромен стенд, заемащ по-голямата част от работното помещение на кораба, упорито бездействуваха. Само гравитационният определител или, както го наричаха по-често, гравитометърът, показваше присъствието на значителна маса в пространството, което за простото око изглеждаше съвсем празно.

Несъмнено спътникът се намираше някъде тук, съвсем близо.

За съжаление само показанията на гравитометъра не бяха достатъчни, за да се приближат повече до невидимото тяло. Необходимо беше да бъде открито и от други прибори, които да покажат не само масата, но и точната посока към нея, а също и разстоянието.

Но все още нямаха тези данни.

Спътникът явно не проявяваше желание да се „предаде“ лесно…

Отначало всичко вървеше гладко. Командирът на „Титов“, опитният астролетец Юрий Верьосов, уверено изведе своя кораб на необходимата траектория и използувайки указанията от Земята, както се казва, плътно се „прилепи“ до спътника. Тогава пристигна първото съобщение за съвпадането на координатите.