ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Обиколка след обиколка, двата разузнавача невъзмутимо кръжаха около Земята по своите спирални орбити, от време на време изменяйки скоростта си в съответствие с разстоянието и законите на физиката и още по-рядко по собствена инициатива.

Локационните устройства без особен труд ги следяха. Сигналите на екраните бяха странно слаби, но не изчезваха. Наблюденията се водеха денонощно.

По молба на Института по космонавтика един от звездолетите, който се завръщаше на Земята от Венера, се приближи към по-далечния спътник, за да провери как ще се държи той. Разузнавач номер две допусна кораба съвсем близо и както и първият се отдалечи, увеличавайки скоростта си.

И двата спътника действуваха съвсем еднакво.

Съпоставянето на резултатите от този опит с това, което се наблюдаваше по време на първата експедиция на „Титов“, доведе до създаването на нова теория, почти противоположна на първата. Синицин и Стоун, независимо един от друг, стигнаха до извода, че никой не управлява спътниците, по-точно не ги управляват хора, живи разумни същества. Приборите-автомати реагират на приближаването на друга

маса

и дават сигнал на двигателите, които също така автоматично се включват и тласкат спътника напред или назад, при което направлението е случайно. Никакъв разум в действията на спътниците няма.

— По същия начин — отбеляза Стоун — тези прибори реагират на приближаването на спътниците към Земята или Луната. С това може да се обясни спираловидността на орбитите. И напълно естествено е, че те чувствуват масата на Земята или Луната на значително по-голямо разстояние, отколкото на „Титов“.

Това мнение като че ли обясняваше всичко. То имаше също такова право на съществуване, както и всяко друго, тъй като истината оставаше неизвестна. Но имаше един факт, който даваше съществено основание да се съмняват в правилността на цялата хипотеза. Това беше сигналът на радиопеленгатора, забелязан от Синицин при второто приближаване на „Титов“ до спътника. Наистина този сигнал беше единствен и повече не се повтори нито веднъж. И ако не беше лентата на самопишещия прибор, която неоспоримо доказваше, че такъв сигнал наистина е имало, биха могли да сметнат, че Синицин е сгрешил.

— Това нищо не доказва — упорито стоеше на своето Хенри Стоун. — Сигналът е бил изпратен от единия спътник към другия. Това просто е означавало: „Внимание!“. Напълно достъпно предупреждение за кибернетичните устройства.

На следващото заседание на научния съвет Муратов внесе конкретно предложение.

— Ние имаме — каза той — две изходни точки за нашите по-нататъшни действия. Първата — спътниците усещат приближаването на странична маса към тях, като чувствителността на приборите им е много голяма. Втората — наличието на радиопредавания.