— Тогава как бихте обяснили, че спътникът, който ние преследвахме с „Титов“, изменяше така безпорядъчно посоката на полетите си? Защо веднага не се отдалечи от нас на голямо разстояние? Ние се убедихме, че той може да лети по-бързо от „Титов“. Защо изчакваше нашето приближаване и едва тогава бягаше? Нима това не прилича повече на реакция на механизъм? Ако ние имаме работа с разумно същество, излиза нещо като игра на котка и мишка.
— Аз бих могъл да отговоря, че хората, които управляват спътника, не искат ние да разберем за тяхното съществуване. Тогава привидната неразумност на техните действия се превръща в обикновена маскировка. Но ще отговоря по друг начин. На спътника е монтиран прибор, който включва двигателите при приближаването на някаква външна маса. Напред или назад — няма значение. Към него се приближават, той бяга. Но нали биха могли да се приближат и самите стопани на спътника. Ето тук, според мен, се крие причината на странния факт, че сигналът дойде едва при нашето второ приближаване. Това е била заповед — да продължава да избягва срещата. Ако се бе приближил звездолет на стопаните, нямаше да последва сигнал и спътникът щеше да остане на мястото си. Е, а всичко останало се обяснява с безсмислените действия на механизма — завърши Муратов, като се усмихна едва забележимо.
— Но къде се намират тези „стопани“?
— Именно, за да научим това, аз предлагам да направим пеленгация. Но бих искал да ме разберете правилно. Аз не твърдя категорично, че сигналът е даден от живо същество. В случая „стопанин“ би могъл да бъде и електронен мозък. Просто ми се струва, че някъде наблизо, сравнително близо, разбира се, се намира „живият стопанин“.
— За нашите цели това в крайна сметка няма значение — електронен или жив — каза Стоун. — Предложението на другаря Муратов — спътникът да се изследва от хора — изглежда примамливо. Аз също като него съм готов да направя това. Разбира се, отначало ние ще изпратим робота.
След кратка дискусия, отнасяща се предимно до технически детайли, и двете предложения на Муратов бяха приети.
Когато се обсъждаше въпросът точно какви прибори за пеленгация трябва да се монтират на трите кораба при такива необикновени условия, възникна още една идея. Никой не забеляза кой пръв се сети за нея, толкова проста и естествена беше. Тъй като дължината на вълната, на която е бил предаден сигналът, беше точно известна и нямаше основания да се мисли, че тя ще бъде изменена при втори или трети случай, то не би ли могло да се попречи на предаването и по този начин да се принуди спътникът „да не я чуе“, да остане на мястото си? Техническото осъществяване на радиосмущенията не представляваше никаква трудност.
— И така — обобщи Стоун в края на заседанието, — нашият план се свежда до следното.






