ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Чукаха съществата от другия свят, които се бяха спуснали от кораба, загинал преди няколко минути.

Читать дальше

Но нали този кораб не кацна на повърхността на Хермес. Тогава как би могъл някой да слезе от него?

Корабът бе отлетял и такъв „десант“ беше съвсем безсмислен!

Чукането се повтори, ясно, настойчиво!

Легерие включи екрана за външно наблюдение.

И те видяха…

До самия вход стоеше висока човешка фигура в скафандър.

Обикновена човешка фигура!

Обикновена?…

Не съвсем! Всички забелязаха веднага и нещо друго.

Човекът, който стоеше пред входа, беше облечен

в не земен скафандър

!

Ето, той вдигна ръка и явно нетърпеливо почука с металната си ръкавица по външната врата.

Значи, все пак…

Все пак, великата среща се състоя!

Пред входа се намираше същество от друга планета — гост, долетял неизвестно откъде — стоеше и настойчиво молеше да го пуснат!

Трудно е да се предаде с думи това, което почувстваха земните хора, когато разбраха с кого имат работа!

Гостът беше сам. Може би останалите се криеха зад скалите и чакаха? Може би пришелците не бяха уверени в това, какъв прием ги очаква и са изпратили разузнавач?

Но те няма къде да отидат. Корабът, който ги свали, излетя и загина. Те не можеха да не знаят това.

Странно, загадъчно, непонятно! Легерие не се поколеба.

Външната врата се отвори. Във входната камера блесна светлина, подканвайки госта да влезе.

Той влезе, влезе уверено и просто, без всякакъв страх.

Началникът на експедицията се бавеше. Той чакаше дали няма да се покажат и останалите.

Не се появи никой. Изглежда, колкото и невероятно да беше това, гостът бе сам.

Външната врата се затвори.

Пришелецът от космоса се намираше в обсерваторията, той прекрачи прага на чуждия за него свят!

Включиха се автоматите за биологична защита. Легерие ги постави на максимален режим.

— Дали ще се сети да свали скафандъра?

— Трябва да се сети. Нали е космонавт. Разбира опасността.

И отново мълчание, напрегнато, почти мъчително.

— А ако не може да диша нашия въздух?

Никой не отговори. Тази тревожна мисъл мъчеше всички.

Вече нищо не можеше да се измени. Процесът бе започнал и не можеше да бъде спрян. Пък и къде щеше да отиде пришелецът?…

Той изгори всички мостове след себе си.

Във входната камера нямаше екран. Невъзможно беше да се види какво става там. Максималният режим на обработката щеше да трае почти час. Дали жив или мъртъв, но хората щяха да видят космическия гост едва след като този час измине.

Той се точеше непоносимо бавно.

— Ако можехме да предвидим това — каза Уестън, — там щеше да има екран!

Без съмнение, ако хората биха могли да предвидят появяването на

такъв

гост, с входната камера щеше да има най-прецизна телевръзка. А за обикновените условия тя не беше необходима.

Бяха изминали десет минути.