ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Ох...“ Филипп Джиан Навън беше мрачно и очертанията на предметите се размиваха. Бурята беше отминала и се дочуваше само бумтене, все едно каруца минава по мост. Юдора Уелти Откъс от новелата Произшествие, в Поваленият човек Изглежда, съм си одраскала бузата. Челюстта ме боли. Докато падах, съм съборила ваза, спомням си, че чух как се разбива на пода, и се питам дали не съм се порязала на някое парче стъкло, нямам представа. Навън все още грее слънце. Времето е хубаво. Постепенно си поемам дъх. Чувствам как само след няколко минути ще ме стегне страхотна мигрена. Преди два дни, докато поливах градината, вдиг нах очи и видях в небето тревожно знамение. Беше облак с красноречива форма. Огледах се да видя дали то не се отнася за друг, но наоколо нямаше жива душа. До мен не достигаше никакъв звук, само аз поливах, не долавях нито глас, нито вик, нито полъх на вятъра, нито дори бръмченето на мотор, а обикновено откъм съседите се чува я косачка, я въздушна метла за падналите листа. Общо взето, имам усет за въздействията на външния свят. Мога да прекарам дни наред затворена, без да ми стъпи кракът навън, само защото съм открила тревожно предзнаменование в полета на птица -особено ако е съпроводен с пронизителен крясък или грак - или ако вечер слънчев лъч пробие листака и блесне в лицето ми, или пък ако се наведа да дам някоя пара на седнал на тротоара мъж, а той ненадейно ме сграбчи за ръката и започне да крещи: Демоните, лицата на демоните... Ала стига да ги заплаша, че ще ги убия, те ми се подчиняват...!! Човекът си дереше гърлото, повтаряше до побъркване тези думи, с облещени очи, като продължаваше да ме държи. През онзи ден върнах билета за влака, дори забравих къде трябваше да пътувам, пък и вече не ме интересуваше, защото нямах никакво намерение да се самоубивам или да

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

„Мамка му, как въобще е успял да я съблазни?“ Същия въпрос задава всеки път когато сме били на вечеря заедно с тях и той напразно се е опитвал да флиртува с нея. „О, това е истинска загадка, Ришар. Сам знаеш, че никой не може да обясни защо двама души се събират? Виж самите нас. Пълна мистерия, нали?“

Това се случи преди две години. Месец по-късно се разделихме и аз успях да си отдъхна. Най-после сама. Свободна. Избавена от съпруг, чиито пристъпи на лошо настроение бяха станали непоносими, избавена от син, за когото не знаех с какво всъщност запълва времето си, а що се отнася до Робер, не се чувствах дотам обвързана, че да имам желание да скъсаме.

Какво откритие. Днес, от дистанцията на времето, мога да кажа, че самотата е най-прекрасният дар на този свят, единственото възможно убежище.

Трябвало е да се разделим много по-рано, а не да изчакваме. Всеки от нас поред правеше сцени на другия. Показахме се откъм най-лошата страна, разкрихме един на друг колко долни, дребнави, отвратителни, нищожни, объркани и капризни можем да бъдем в зависимост от ситуацията, а в замяна не спечелихме нищо - може би дори загубихме от самоуважението си, както твърди той, и смятам, че е прав.

Да скъсаш с някого, се иска много повече смелост, отколкото обикновено си представят хората - освен ако не си от онези зомбита с пръснати черепи или от малоумниците, които се срещат от време на време. Всяка сутрин се събуждах и не можех да събера смелост, а към края стенех почти непрекъснато. Доста време ни трябваше. Три дни, три дълги дни и три дълги нощи, за да се отскубнем един от друг и да поделим мебелите, снимките, филмите, документите и сервизите.

Вярно е, че имаше и викове, и строшени предмети. Ришар го прие много зле и твърдеше, че съм избрала възможно най-лошия момент да го зарежа. Точно така се изрази. Тъкмо сега защитавал някакъв свой проект - според него бил проектът на живота му, който щял да го изстреля до върховете, особено ако Леонардо приемел ролята - а аз съм го занимавала с моите глупости и съм му забивала нож в гърба. Точно така се изрази.

Читать дальше

- Не се опитвай да прехвърляш вината върху мен, Ришар. Не започвай отново.

В отговор той ме зашлеви с все сила.

Щеше ми се да го прегърна.

- Благодаря ти, Ришар, благодаря - казах му.

Едва се разсъмваше, когато излязох от таксито и подадох багажа си на портиера. Регистрирах се в хотела. Придружиха ме до асансьора. Усмихнах се. След тридневна борба вече можех да се наспя сама в голямо легло. Избърсах сълзите на радост. Телефонът ми звъня няколко пъти, но аз не отговорих.

Тази сутрин провеждам обсъждане с десетина сценаристи. Изнасилената жена не се притеснява да кръстоса високо крака като компенсация за посърналото си лице.