ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Получи всичко, което поиска: чертежите на колата, подробна карта на завода, на която бяха отбелязани всички контролни постове на службата за сигурност, снимки на самата писта, резултати от лекарските прегледи на Марца, Новилиано, Ди Фиере и тримата резервни пилоти, където имаше данни за личните им и професионални навици, описание на Падуа — живописен, крайно провинциален, известен не само с автомобилните заводи Акила, но също и с базиликата Сан Антонио и фреските на Джото, които привличаха туристи от цял свят.

Това беше добре. Туристически град. Щеше да има посетители за Нова година. Значи щеше да е по-лесно за работа, а и осигуряваше алиби за присъствието му.

Сглобяването на подробностите му отне един месец. Планирането извърши в Париж, в един малък хотел на Рю Френел, малко под Рю Лонгшан и на половин пряка от реката. Хотелът беше до центъра, макар и на тихо място. Той превърна стаята в малък боен щаб — със схеми по стените, разписания на влакове и самолети, снимки на главните действащи лица, чертежи на колата, плана на завода и карти на града.

Започна с изучаването на пътната мрежа и разписанията на средствата за транспорт. Фалмаут винаги отдаваше приоритет на пристигането и заминаването от дадено място. Като всеки добър агент, той поставяше на първо място запазването на живота си. След това можеше да се концентрира и върху самата работа по същество.

От Париж можеше да отлети за Ница, да вземе нощния влак по крайбрежието и с него да стигне до Милано. Там щеше да наеме кола до Падуа, изминавайки разстояние от около сто двайсет и пет мили.

Заминаването създаваше някои проблеми. Налагаше се след приключване на работата да се движи бързо, но без да привлича прекалено много внимание. Възнамеряваше да отпътува с колата до Верона, да вземе влака на север през Тренто, през прохода Бренер до Инсбрук и оттам до Мюнхен. Накрая щеше да се върне със самолет в Париж.

Единствената опасна част бе пътуването от Падуа до Верона. Но това бяха само четирийсет и пет мили — значи най-много един час път. По дяволите, щеше да измине поне един час, преди да се преодолее шока, а ако нещата се развиеха по плана, никой нямаше да се вглежда в такива като него.

Той отново подреди нещата в компютъра, който имаше в главата си, даде им възможност да се понаместят; преглеждаше списъка всяка нощ, запомняше го, унищожаваше копието, а на сутринта се залавяше да внася уточнения. Запомняше всяка нова версия на списъка и не пропускаше да унищожи писмения й вариант. Фалмаут бе в този бизнес отдавна — той просто бе престанал да допуска грешки.

Изминаха десет дни и едва тогава той почувства, че разполага с перфектен план.