ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Най-трудният проблем беше да се добере до самата кола — мерките за сигурност в завода в Падуа просто не предоставяха никакви възможности. О, можеше да се направи нещо, но рисковият фактор бе недопустимо висок. Трябваше да има по-добър начин. Посвети часове на изучаването на плана на завода; не по-малко време прекара в разглеждане чертежите на самата кола, анализирайки всяка част на машината и списъка на подизпълнителите.

Читать дальше

И изведнъж намери перфектното решение. За изпитателните пробези бе специално разработена сложна електронна система, използваща компютър. В бордното табло имаше вградени датчици, които предоставяха цифрови данни за поведението на всеки ключов компонент на автомобила, а същите показания се предаваха и в контролната кула, намираща се край пистата. Паметта на компютърната система се намираше в миникомпютър с големината на малък стерео дек, монтиран между огнеупорната вътрешна стена и кабината на пилота. Натискането на един бутон изпращаше информация за скоростта, която моментално се превръщаше в сведения за изминатия път, за галон гориво, изминатите мили, средната скорост на миля, оставащото гориво, налягането на маслото, дори напреженията в отделни компоненти на колата като системата на окачване, трансмисията, предната и задна оси.

Тази система, макар и сложна, не представляваше революционна новост. „Дженерал Мотърс“ предлагаше за по-големите си модели подобна компютризирана система за цифрова индикация вече повече от година. Компютърът бе в процес на модифициране, за да предоставя специфична информация за „Акила-Милена“ и бе възложен на дребен специалист по електроника в Марсилия като подизпълнител. А в Марсилия практически отсъстваха каквито и да са мерки за сигурност. Нищо от онова, с което се занимаваше фирмичката, не представляваше тайна. Оказа се относително лесно да се купи схемата на компютъра на „Дженерал Мотърс“ от дилър в Париж. В продължение на няколко седмици Фалмаут анализира тази схема, докато не разбра перфектно действието й.

Паметта на компютъра бе организирана върху тънки като вафла платки, широки осем и дълги трийсет инча. Дойде моментът, когато Фалмаут можеше да приложи познанията си по експлозивите. Той проектира и изработи серия малки бомби тип С-4, който французите наричат plastique, с големина не повече от главичката на кибритена клечка, които можеха да се поставят на платките с паметта и да се маскират с боя. След това свърза експлозивите с тънки жички към проводниците, водещи към цифровия брояч. После изплете няколко дълги снопчета проводници, сред които скри много тънка нишка фосфорен фитил, който щеше да мине от миникомпютъра към резервоара с горивото и датчиците, поставени на стабилизатора и напречните щанги на предната ос.