Най-трудният проблем беше да се добере до самата кола — мерките за сигурност в завода в Падуа просто не предоставяха никакви възможности. О, можеше да се направи нещо, но рисковият фактор бе недопустимо висок. Трябваше да има по-добър начин. Посвети часове на изучаването на плана на завода; не по-малко време прекара в разглеждане чертежите на самата кола, анализирайки всяка част на машината и списъка на подизпълнителите.
Читать дальше
И изведнъж намери перфектното решение. За изпитателните пробези бе специално разработена сложна електронна система, използваща компютър. В бордното табло имаше вградени датчици, които предоставяха цифрови данни за поведението на всеки ключов компонент на автомобила, а същите показания се предаваха и в контролната кула, намираща се край пистата. Паметта на компютърната система се намираше в миникомпютър с големината на малък стерео дек, монтиран между огнеупорната вътрешна стена и кабината на пилота. Натискането на един бутон изпращаше информация за скоростта, която моментално се превръщаше в сведения за изминатия път, за галон гориво, изминатите мили, средната скорост на миля, оставащото гориво, налягането на маслото, дори напреженията в отделни компоненти на колата като системата на окачване, трансмисията, предната и задна оси.
Тази система, макар и сложна, не представляваше революционна новост. „Дженерал Мотърс“ предлагаше за по-големите си модели подобна компютризирана система за цифрова индикация вече повече от година. Компютърът бе в процес на модифициране, за да предоставя специфична информация за „Акила-Милена“ и бе възложен на дребен специалист по електроника в Марсилия като подизпълнител. А в Марсилия практически отсъстваха каквито и да са мерки за сигурност. Нищо от онова, с което се занимаваше фирмичката, не представляваше тайна. Оказа се относително лесно да се купи схемата на компютъра на „Дженерал Мотърс“ от дилър в Париж. В продължение на няколко седмици Фалмаут анализира тази схема, докато не разбра перфектно действието й.
Паметта на компютъра бе организирана върху тънки като вафла платки, широки осем и дълги трийсет инча. Дойде моментът, когато Фалмаут можеше да приложи познанията си по експлозивите. Той проектира и изработи серия малки бомби тип С-4, който французите наричат plastique, с големина не повече от главичката на кибритена клечка, които можеха да се поставят на платките с паметта и да се маскират с боя. След това свърза експлозивите с тънки жички към проводниците, водещи към цифровия брояч. После изплете няколко дълги снопчета проводници, сред които скри много тънка нишка фосфорен фитил, който щеше да мине от миникомпютъра към резервоара с горивото и датчиците, поставени на стабилизатора и напречните щанги на предната ос.






