ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

По дяволите, някой във Верона трябваше да заличи следите.

Усети влака да се раздрусва под него. Още докато напускаше района на гарата, той влезе в банята, свали перуката, среса червената си коса и обръсна мустаците. След това изгори перуката, шофьорската книжка и паспорта, издадени на името на Хари Спетро и пусна вода в тоалетната чиния върху пепелта. Когато кондукторът почука на вратата, той отново се бе превърнал в Ентъни Фалмаут.

Кондукторът, нисичък човек с корем, над шейсетте и с воднисти очи, пое документите му.

— Вие сте inglese — осведоми се той с нисък, треперещ глас.

— Si — отговори Фалмаут.

— Чухте ли трагичната новина?

Фалмаут не искаше да я чува. Някак безчувствено той поклати глава.

— Загина Марца. Нашият велик шампион. Най-големият спортист на Италия от времето на Новалари насам. Numero Uno e morto.

Фалмаут усети по гърба му да полазват студени тръпки.

— Много съжалявам — обади се той. След малко попита: — Как е загинал?

Кондукторът перфорира билета му на няколко места и после гордо заяви:

— В кола, разбира се — след което излезе.

Когато си замина, Фалмаут усети реакцията на напрежението. Почувства се изпразнен, вътрешно опустошен и изпълнен с тъга. В ъгълчетата на клепачите му започнаха да парят горещи сълзи.

Дяволите да го вземат, каза си той, започвам да остарявам за този вид мръсотия.

Хари Лансдейл поспря посред рутинната си обиколка, облегна се на стената на извисяващата се метална конструкция на „Хенри Торо“ и се загледа мрачно през илюминатора на палубата на най-голямата нефтена платформа на света. Беше виждал бури и преди, но тази… тази, щеше да бъде нещо убийствено.

Наближаваше полунощ, температурата на морската вода бе около минус 3, минус 4°С и продължаваше да пада. Брулещият арктически вятър, нахлуващ откъм морето Бофор през голите равнини северно от Брукс Рейндж, беше задухал още предишната нощ. Температурата падаше постоянно, а морето продължаваше да изстива, докато слънцето хвърляше сивия си всеобхватен полумрак над замръзналата пустош на Северна Аляска. Вятърът самотно виеше над изсечените дървета, а белите лисици, сновящи в търсене на леминги, оплакваха участта си пред вечния здрач. Започваха да се появяват късове лед, носещи се от Арктическия океан в Чукотско море, където забулените в мъгла зайчета на вълните ги подхвърляха като перушинки.

Зимната буря, вилнееща над откритото море, атакуваше нефтената платформа на сто двайсет и две мили от брега, а вятърът свиреше между стоманените въжета, опитвайки се да ги захапе.

Лансдейл не се безпокоеше за платформата. Тя бе проектирана да издържи на всичко, което арктическите бури можеха да запратят по нея.