ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тя бе изумително красива, грациозно разхождайки се в магазина „Блумингдейл“, като разглеждаше внимателно всеки подарък, преди да го купи, а после го отмяташе в списъка си и преминаваше към следващия отдел. Елегантно и екзотично създание с над среден ръст и стегнато стройно тяло, облечена с шик, необикновено стилна в черните си джинси марка „Джордаш“, каубойските ботуши модел „Лукезе“, бледосинята копринена блуза и поплинения жакет с ревери от заешка кожа.

Върхът на всичко беше шапката — черно бомбе, някак арогантно килнато над бадемовите й очи, и този ефирен черен воал, който загадъчно прикриваше лицето й.

Той я следваше през един-два щанда, на петдесетина фута зад нея. Тя разглеждаше магазина бавно и методично, със спокойствието на човек, който не бърза за никъде. Когато стигна първия етаж, найлоновият й плик беше пълен. Тя слезе от ескалатора и неочаквано ускори ход, насочвайки се към изхода, извеждащ на Лексингтън авеню. След секунди щеше да се озове навън. И това щеше да бъде краят. Ако искаше да направи нещо, моментът бе настъпил.

Той облече отново коженото си палто, забързано мина покрай редицата примигващи коледни елхи и надписа в бяло и червено: „Весела Коледа от всички ваши приятели в Блумингдейл“ (и под него едно търговско смушкване: „остават само 4 пазарни дни“), спусна се по стълбите от мецанина и мина под балкона, на който групичка плахи, източени коледари ученици само дето не шепнеха своята версия на „Малкия барабанчик“. В този миг едва не я загуби от погледа си. Цяла армия решени на всичко купувачи, търсещи убежище от вятъра и мокрия сняг, нахлуваха в неумолим поток през въртящите се врати. За момент той се превърна в жертва на безпардонната им атака.

Отстъпи и започна странично да си пробива път през тълпата, разбутвайки с рамо изпречващите се пред него и едва не се блъсна в нея. Озоваха се лице в лице, почти докосвайки се, и в следващия миг, също така ненадейно, се оказаха отново разделени. Движението, с което тя се отдръпна, бе толкова грациозно, че той по-скоро го почувства, отколкото видя. Преди да може да се извини, тя се бе съвзела и го огледа с бърз поглед. По-възрастен от нея, на около четирийсет и пет, симпатичен, макар че на лицето му вече можеха да се видят следите от охолния живот, а кестенявата му коса започваше да посребрява. Облечен беше безукорно: сако от туид, тъмнокафяви панталони от вълнен плат, риза на широки райета и вратовръзка от Пиер Карден.

Той също откровено я изгледа, усмихна се, направи с ръка жест към вратата и когато тя влезе между стъклените крила, я бутна, за да се завърти. Дали беше от Далечния Изток? Полинезийка? Смес? Между мексиканска и френска кръв може би. Изглеждаше доста висока, за да бъде просто японка.