ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

O’Xapa свърза и него.

Читать дальше

— Окей, сега да проверим още веднъж какво става в залата и да изчезваме. И да се надяваме, че сигналът ще се приема добре навън.

В микробуса отвън Магьосника бавно въртеше потенциометъра на фината настройка на един от мониторите пред себе си. Изведнъж на него се появи картина. Той гледаше в залата, описана от Окари. Картата наистина бе поне трийсет фута висока и двайсет фута дълга. В нея бяха монтирани поне една дузина екрани с диодни матрици. Камерата се движеше и Магьосника установи, че тя предава панорамен изглед на цялата зала. Реши да настрои и останалите два. На единия имаше неподвижна картина от някакъв кабинет. Дребен мъж с безукорно подстригани мустаци говореше по телефона. Магьосникът го разпозна по описанието на О’Хара. Това трябваше да бъде генерал Гарви.

— Успех, Лизи. Направо няма да повярваш. Можем да гледаме картата от два различни ъгъла.

— Виждаш ли Мидас?

— Да… но камерата се движи. О’Хара ще трябва да влезе и да я фиксира в неподвижно положение.

Той изчисти образа, колкото беше възможно. Камерата се завъртя до центъра на залата и започна да се завърта в обратна посока.

Ето! Четири от екраните върху картата показваха Мидас. На два картината беше отвън, на другите два — отвътре.

— Невероятно! — прошепна Магьосника.

— Имаме ли звук?

От залата се разнасяше звук от разговорите на много хора едновременно.

— Да. И картина за един милион долара на всичките три…

Той замлъкна. Вслуша се в разговора, провеждан от Гарви.

— Куил. Девет, двайсет и пет, осми април. 730-037-370. Крайно спешно. Нямаме новини от вас вече двайсет и четири часа. Наложително е веднага да се свържете с нас — и той прекъсна разговора.

— Дявол да ме вземе. Улучихме и премията — произнесе Магьосника.

— Какво?

— Разполагаме със запис на Куил. Можеш ли да се сетиш кой е той?

— Хукър.

— Не, Гарви.

— Как ще се доберем до камерите? — попита О’Хара. — Не са ли много високо?

— В залата има стълба на колела. В момента там са четирима, най-много петима, но няма да ни обърнат никакво внимание. Тези хора са доста заети. Цялата техника на Мидас се контролира от този пулт.

— Искаш да кажеш, че ние просто ще влезем там?

Хамелеона кимна. Те влязоха в голямата зала. О’Хара бе смаян от размерите й. И в този миг видя за първи път Мидас на два от екраните.

Картината отвън напомняше фантастичен филм. Сиви беззвучни подводни картини. На единия екран се виждаше чинията, от която към дъното на океана висяха някакви съоръжения.

Другата картина бе още по-невероятна. Дълга колона ръждясали кораби, дълбоко заседнали в пясъка, се точеше пред камерата. Мощни подводни прожектори се опитваха да пробият с лъчите си през полумрака, но успяваха само да изтръгнат неясни форми и очертания на силуети.