ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

На един от екраните се виждаше отблизо образ на помпената станция, която бе сърцето на цялата система.

Ето, това беше доказателството, което им трябваше, при това във великолепна цветна картина.

Пред огромния пулт за управление стояха изправени четирима мъже. Единият от тях хвърли поглед през рамо, когато влязоха в залата, и след това отново се върна към работата си. Хамелеона издърпа подвижната стълба под камерите. Тъй като нямаше начин да провери прецизно параметрите на двете камери, той искаше да направи така, че поне едната да бъде постоянно насочена към интересуващата ги част от картата, на която се контролираше помпената инсталация. В този момент те не знаеха дали сигналът пробива навън. Оставаше да се надяват.

О’Хара се изкачи по стълбата. В конзолата на камерата имаше малък фиксатор, с помощта на който въртенето можеше да се смени с фиксирана позиция. Щяха да разполагат с неопределен период от време от момента, в който О’Хара фиксира камерата, до момента, в който някой забележи и провери каква е причината. Затова трябваше да се измъкнат колкото е възможно по-бързо.

О’Хара протегна ръка към фиксатора, но в този миг вратата се отвори и в залата влезе Гарви. Застана директно под О’Хара, който бързо се обърна и се престори, че отстранява някакъв проблем с камерата. Хамелеона също обърна гръб на наперения дребосък.

— Наред ли е всичко? — осведоми се Гарви, минавайки покрай тях.

Хамелеона кимна.

— Почистваме обективите — обясни той.

Но Гарви се интересуваше много повече от командния пулт.

— Готови сме да отворим номер седемнайсет — проговори един от операторите.

— Да се обадим на генерала. Знаете колко обича да гледа отпечатването на нови кладенци.

Читать дальше

— Няма кой знае какво за гледане — промърмори един от мъжете пред пулта. — Ще видим само как два индикатора за готовност ще светнат и броячът ще започне да отмерва изпомпаните галони.

— Не решаваме ние — въздъхна Гарви. Вдигна слушалката на близкия телефон, натисна един бутон и зачака. — Генерале, готови сме да включим седемнайсети… Добре, сър — и той окачи слушалката. — Идва.

Едва в този момент О’Хара осъзна какво предстои да стане. Тези хора се готвеха да отворят нов петролен кладенец.

Трябваше бързо да се махат от тук. О’Хара протегна ръка и затегна фиксатора. Камерата спря да се върти. Беше насочена директно срещу екраните с картина от Мидас. Той бързо слезе по стълбата и направи жест с глава към вратата.

Хамелеона не помръдна. Беше вперил поглед към вратата. О’Хара го сграбчи за лакътя, но Хамелеона поклати глава отрицателно. Не можеше да тръгне.

Трябваше да види Хукър.

За първи път от детските си години той щеше да се озове на една ръка разстояние от човека, когото толкова силно мразеше.

В същия миг генералът влезе в залата.