ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Но не ти ли се струва, че действително се получи, както сам спомена?

— Аз предадох материала си на друг.

Хауи го изгледа втренчено за няколко секунди и после повтори:

— Дал си го на друг?

— Написах репортажа за моя стар приятел Арт Харис от „Вашингтон Поуст“. С необходимите доказателства в подкрепа на твърденията.

Думите му бавно попиваха в съзнанието на Хауи.

— Какво, по дяволите, говориш, О’Хара?

— Казвам, че предадох статията на „Вашингтон Поуст“, Хауи. Но не се безпокойте, за вашето участие няма и намек. Нали това искахте? Анонимност. Е, това и ще получите.

Читать дальше

Изражението по лицето на Хауи постепенно премина от недоверчивост, през съмнение, до гняв.

— Дявол да го вземе, не можеш…

— Вече го направих.

— Ще те съдя, докато…

— Малко вероятно е. Така само ще се разровят неща, които вие не искате никой да рови.

— Ти си крадец. Ти ми открадна нещо, което ми принадлежеше.

— Човек не може да е собственик на нещо, което никога не е имал. Помните ли сделката ни на Кейп Код? Мога да се оттегля от операцията, когато пожелая и да оставя някой друг да я довърши. Аз постъпих точно така, мистър Хауи. Само дето избрах този, който да я довърши.

Хауи разтърси глава.

— Ти си луд! През какво мина и с какво завършваш.

— Завършвам квит, мистър Хауи.

— А аз какво ще получа?

— Анонимност. И деветдесет и осем процента от новините, поне тази нощ.

Когато Илайза се върна в офиса си, чакаха я две бележки. Едната беше да се обади на Хауи. Другата беше в плик. Отвори плика. Текстът бе кратък:

Скъпа Лизи,

Гледах те. Беше страхотна. Получаваш наградата за изработване на годината. Не си го връщам на жени. О.

Рошавата грива на боровете в Кинугаса Яма се поклащаше от западния вятър, който по-рано същия ден беше докарал и дъжд. Но когато слънцето започна да се спуска зад островърхия покрив на Тофуку-джи, дъждът беше спрял и оцветена от угасващите му лъчи мъгла започна да нахлува над тревистите площи. Паркът винаги беше пищно зелен, дори през зимата.

Когато влезе в парка беше схванат и изморен. Но имаше поне още час, преди да се стъмни съвсем. Достатъчно, за да започне. Винаги когато се връщаше в Киото, му се струваше, че времето е било спряло, докато е отсъствал. Нищо не се бе променило, никакви нови цветя не бяха разцъфтели, нито бяха окапали старите. Всичко беше все същото. Как се бе изразил веднъж Токенруи сан?… „Ние сме само една прашинка в безкрайността на времето. Нищо никога не се променя.“

Във вазата на стаята му за тренировка имаше свежи цветя. Кучетата бяха наклякали в краката му с вдигнати глави и очакваха да ги потупа и приласкае.

Той отвори пакета и извади току-що купената

го-генсеи

. Това бе сива туника от груб памук, която се пристягаше в кръста. Съблече дрехите си и навлече

го-генсеи

. Стана му приятно от допира на тъканта.